Облечена в скромната си басмена рокля, Розана метеше коридора пред спалните; изглеждаше бледа, но спокойна и, както винаги, спретната. Забелязах, че очите й бяха странно тъжни и замъглени — не от плач, а като че ли тя бе гледала дълго време в един и същ предмет. Може би това беше мъгла, причинена от собствените й мисли. Наоколо нямаше нищо, абсолютно нищо, което тя да не беше виждала стотици пъти досега.
— Горе главата, Розана! — рекох аз. — Не се измъчвайте със собствените си фантазии. Дойдох да ви предам нещо от страна на мистър Франклин.
И аз изложих пред нея цялото положение с най-любезните и успокоителни думи, които можах да намеря. Моите принципи по отношение на слабия пол, както вие навярно сте забелязали, са твърде строги. Но кой знае по какъв начин, когато се намеря лице с лице срещу някоя жена, тия принципи (трябва да си призная) не биват спазвани.
— Мистър Франклин е много добър и внимателен. Моля, благодарете му от мое име. — Това беше всичко, което тя ми отговори.
Дъщеря ми беше вече забелязала, че Розана се занимава с работата си като насън. Сега трябва да прибавя: че тя слушаше и говореше също като насън. Съмнявам се дали бе разбрала това, което й казах.
— Сигурна ли сте, Розана, че сте разбрали какво ви казах? — попитах аз.
— Съвсем сигурна.
Тя повтори моите думи не като жива жена, а като навита кукла. И през цялото време продължаваше да мете коридора. Аз й отнех метлата кротко и любезно, доколкото това бе възможно.
— Хайде, хайде, мила моя! — рекох аз. — Вие като че не сте на себе си, не сте същата. Сякаш криете нещо в душата си. Аз съм ваш приятел и ще си остана ваш приятел, даже и ако сте направили някои грешки. Бъдете откровена с мен, Розана. Бъдете откровена!
Беше време, когато с подобни думи аз бих предизвикал сълзи в очите й. Но сега не забелязах в тях никаква промяна.
Да — рече тя. — Ще разкажа всичко най-откровено.
— На господарката ли?
— Не.
— На мистър Франклин?
— Да, на мистър Франклин.
Не знаех какво да й отговоря. Розана се намираше в такова състояние, че нямаше да разбере нуждата от предпазливост — да не говори насаме с мистър Франклин, както той ме посъветва да й обясня. Опитвайки внимателно почвата, аз най-после й казах, че мистър Франклин е излязъл на разходка.
— Все едно — каза тя. — Днес няма повече да безпокоя мистър Франклин.
— А защо не поговорите с моята господарка? — попитах аз. — Вие ще облекчите душата си, като по-беседвате със състрадателната милейди, която всякога се е отнасяла любезно към вас.
Тя ме погледна за минутка някак сериозно и съсредоточено, сякаш се мъчеше да запечата в паметта си моите думи. После взе от ръцете ми метлата и тръгна с нея надолу по коридора.
— Не — каза тя, като продължи да мете, — аз знам един по-добър начин да облекча душата си.
— Какъв?
— Моля, позволете ми да продължа работата си!
Пенелопа тръгна след нея, предлагайки й своята помощ.
— Не! Аз искам сама да си свърша работата. — Благодаря ви, Пенелопа. — И като погледна към мен, добави: — Благодаря ви, мистър Бетъридж!
Нищо не можеше да я трогне; нямаше какво да се говори с нея. Кимнах на Пенелопа да дойде с мен. Оставихме Розана така, както я бяхме намерили — да мете коридора като насън.
— Това е работа за нашия доктор — казах аз. — Тук ние сме безсилни.
Моята дъщеря ми напомни за боледуването на мистър Канди (както вие може би си спомняте), който се простуди още след тържествената вечеря у нас. Неговият асистент, някой си мистър Езра Дженингс, беше, разбира се, на наше разположение. Но никой не знаеше нещо много за него из нашия край. Мистър Канди беше го взел на работа при себе си при доста особени обстоятелства; и, право или криво, никой от нас не го обичаше, нито му имаше доверие. Във Фризингхол имаше и други лекари, ала те ни бяха съвсем непознати. А Пенелопа смяташе, че при сегашното й положение един непознат лекар можеше повече да навреди на Розана, отколкото да й помогне.
Реших да поговоря с господарката. Но припомняйки си големите тревоги, които тя вече имаше на главата си, аз се поколебах дали трябва да й създавам нови неприятности. Все пак нещо трябваше да се предприеме. Състоянието на девойката беше, направо казано, тревожно; и моята господарка би трябвало да узнае това. Макар и доста неохотно, аз отидох в кабинета й. Там нямаше никой. Господарката се беше затворила заедно с мис Рейчъл. Беше ми невъзможно да я видя, докато не излезе оттам.
Чаках напразно, докато часовникът над главното стълбище удари два без четвърт. Пет минути по-късно чух да ме викат пред къщата. Тутакси познах гласа: сержант Къф се бе върнал от Фризингхол.