Деветнадесета глава
Слухът за изчезването се разнесе между всички слуги. Започнали следствие по собствена инициатива, те току-що бяха открили един немирен малчуган на име Дъфи, когото сегиз-тогиз караха да плеви градината и който бе видял Розана преди половин час. Дъфи твърдеше, че девойката не минала, а просто претичала край него по пътеката през елховата горичка по посока на морския бряг.
— Познава ли това момче тукашния бряг? — попита мистър Къф.
— То е родено и отгледано на този бряг — отговорих аз.
— Дъфи — рече детективът, — искаш ли да спечелиш един шилинг? Ако искаш, тогава ела с мен. Нека кабриолетът бъде готов, мистър Бетъридж; когато се върна…
Той се отправи към Подвижните пясъци с такава бързина, че нозете ми (макар и в добра форма за моите години) не можаха да го настигнат. Малкият Дъфи, както става с дивачетата по нашите места, когато им е много весело, нададе радостен вик и се втурна подир детектива.
Тук на мен отново ми е невъзможно да дам подробен и ясен отчет за състоянието на моите мисли през времето, изтекло от заминаването до завръщането на мистър Къф. Обхвана ме някакво странно безпокойство. Извърших множество излишни и безполезни работи вън и вътре в къщата и нито една от тях не мога сега да си припомня. Не помня дори колко време бе изминало след заминаването на детектива към пясъците, когато Дъфи се върна тичешком с поръчение за мен. Мистър Къф дал на момчето лист, откъснат от неговия бележник, върху който бе написано с молив:
„Изпратете ми веднага една от обувките на Розана!“
Изпратих първата срещната прислужница в стаята на Розана, а момчето върнах назад, като му казах, че аз лично ще занеса обувката.
Признавам, че това не беше най-бързият начин да изпълня получената от мен инструкция. Но реших да проверя накъде избива детективът, преди да предам Розанината обувка в неговите ръце. Предишното ми желание да отърва от беда девойката отново ме завладя сега, когато може би беше вече късно. Това мое душевно състояние (да не говорим за детективската треска) ме накара да побързам с обувката, колкото бе възможно да бърза един седемдесетгодишен човек.
Когато наближих брега, облаците се сгъстиха и дъждът рукна като бяла стена, подгонен от вятъра. Аз чувах как гърмят вълните, разбиващи се о пясъчния бряг в устието на залива. Малко по-нататък минах покрай момчето, което се криеше от дъжда под дюните. Сетне видях бушуващото море; вълните, заливащи брега; дъжда, развяващ се над водата .като някаква пелена, и жълтия пуст бряг с една-едничка черна фигура, застанала на него — фигурата на мистър Къф.
Като ме видя, той махна с ръка на север и извика:
— Минете от оная страна и елате при мен!
Задъхан, аз отидох при него; сърцето ми сякаш щеше да изхвръкне от гърдите ми. Не можех да говоря. Исках да му задам стотина въпроси, ала нито един не излизаше от устата ми. Неговото лице ме уплаши. В очите му видях истински ужас. Той грабна обувката от ръцете ми и я положи върху следата на пясъка, която сочеше на юг от мястото, където се намирахме — право към издадената скала, наричана Южния нос. Следата още не беше измита от дъжда и обувката на девойката напълно прилепна към нея.
Без да продума, мистър Къф посочи към обувката върху следата. Хванах му ръката и отново се опитах да му заговоря, ала пак не успях. Той тръгна по следите към мястото, където скалата и пясъкът се съединяваха. Приливът бе започнал да покрива Южната плитчина; водата се разливаше под Подвижните пясъци. Мълчаливо и с упорито търпение, тъй страшно да се наблюдава, мистър Къф опитваше обувката върху всяка нова следа и намираше, че тя винаги сочеше в една посока — право към скалата. Колкото и да търсеше, той никъде не можа да намери следи, които да извеждат оттам.
Най-после детективът се спря. Продължавайки да мълчи, той отново ме погледна; сетне погледна към водата пред нас, която се издигаше все по-високо и по-високо над Подвижните пясъци. Погледнах нататък, накъдето гледаше и мистър Къф, и отгатнах за какво си мислеше той. Изведнъж ме изпълни страшно предчувствие. Паднах на колене върху пясъка.
— Тя е отишла при скривалището си — чух аз гласа на детектива. — И там, при онази скала, се е случило нещо фатално, съдбоносно…
Загадъчният израз върху лицето на девойката, нейните думи и постъпки, безизходността и мъгливостта, с които тя ме слушаше и говореше с мен, когато я намерих да мете коридора преди няколко часа, нахлуха в паметта ми и ми подсказаха, че детективът не беше далеч от ужасната истина. Исках да му съобщя за страха, който ме бе обхванал. Опитах се да му кажа: „Тя е умряла от смърт, която сама си е избрала!“ Но уви! Думите не излизаха от устата ми. Бях като вцепенен. Не чувствувах проливния дъжд. Не виждах надигащия се прилив. Като насън аз отново видях пред себе си бедната девойка. Видях я, както в онова утро, когато дойдох тук, за да я отведа в къщи. Отново чух как ми говореше тогава, че Подвижните пясъци я привличали против волята й; питах се дали нейният гроб не беше я чакал тук. Обхвана ме някакъв необясним ужас, като си помислих за своята собствена дъщеря. Дъщеря ми беше нейна връстница. Дъщеря ми, подхвърлена на такива изпитания като Розана, сигурно би живяла същия ужасен живот и би умряла от същата ужасна смърт…