Мистър Къф любезно ми помогна да стана и ме отведе настрана от мястото, където Розана бе загинала.
Започнах да дишам по-леко и отново да виждам нещата такива, каквито те бяха в действителност. Обърнах глава към дюните и видях, че към нас тичат слугите и рибарят Йоланд; те тревожно ни питаха дали сме намерили девойката. С няколко думи мистър Къф им обясни какво показваха следите и им откри, че с нея трябва да се е случило нещастие. Поглеждайки отново към морето, той извика рибаря и го попита:
— Кажете ми, би ли могла някаква лодка да я вземе в такова време там от скалата, където свършват нейните следи?
Рибарят посочи към вълните, които се търкаляха по брега и обвиваха в пенести облаци скалите от двете страни.
— Никаква лодка — отвърна той — не би стигнала цяла до онова място.
Мистър Къф погледна за последен път следите върху пясъка, които дъждът вече бързо заличаваше.
— И така — рече той, — ето доказателството, че тя не би могла да напусне това място по суша. А там — продължи той, гледайки към рибаря — е доказателството, че тя не би могла да си отиде по море. — Той замълча, размишлявайки за минутка. — Видели са я да тича към това място половин час преди аз да дойда тук — каза той на Йоланд. — Оттогава измина доста време… — не повече от един час. Колко висока е била тогава водата откъм тая страна на скалата?
И той посочи към южната страна, тоест натам, където нямаше Подвижни пясъци.
— Така както приижда днес приливът — каза рибарят, — преди един час там не е имало достатъчно вода да се удави и едно коте.
Мистър Къф се обърна на север, към Подвижните пясъци.
— А на тая страна? — попита той.
Още по-малко — отговори Йоланд. — Подвижните пясъци едва са били намокрени и нищо повече.
Тогава мистър Къф се обърна към мен и каза, че в такъв случай нещастието трябва да е станало при Подвижните пясъци.
И ето че езикът ми се развърза.
— Никакъв нещастен случай не е имало! — възкликнах аз. — Тя е дошла тук уморена от живота и за да се раздели с него.
Мистър Къф се отдръпна назад.
— Откъде знаете? — попита той.
Всички се струпаха около мен. Детективът тутакси се съвзе. Той отстрани мъжете; каза им, че съм вече стар, че откритието ме е потресло; каза им: „Оставете го на спокойствие!“
После се обърна към Йоланд и го попита:
— Има ли някаква възможност да я намерим, когато водата се отдръпне?
Йоланд отговори:
— Никаква! Каквото попадне в тия пясъци, то си остава там завинаги. — След това рибарят пристъпи към мен и продължи: — Мистър Бетъридж, бих желал да ви кажа нещо относно смъртта на тая млада жена. Надолу по тази пясъчна плитчина, на дълбочина около три фута, се намира една каменна плоча. Искам да ви попитам: защо тя не е попаднала на тази плоча? Ако се е подхлъзнала неочаквано до плитчината, тя щеше да попадне там, където би могла да стъпи на краката си, и то на такава дълбочина, че пясъкът едва ли би стигнал до кръста й. Не, тя съзнателно трябва да е отминала плочата или пък е скочила от нея право в пясъчната глъбина — инак тя не би могла да загине. Не, сър, това не е никакъв нещастен случай! Подвижните пясъци са я погълнали… погълнали са я по нейно собствено желание.
След това свидетелство на човек, на чиито знания можеше да се разчита, мистър Къф замълча. Замълчахме и ние. После всички се обърнахме и тръгнахме към брега.
При дюните ни посрещна помощник-кочияшът, който тичаше към нас от къщи. Той беше добър момък и хранеше добри чувства към мен. С подобаващата за случая тъга на лицето той ми подаде една бележка.
— Изпрати ме Пенелопа, мистър Бетъридж — каза той. — Тя намерила тази бележка в стаята на Розана.
Това бяха последните прощални думи към стареца, който бе направил, каквото можеше — слава богу! Всякога бе правил, каквото можеше — за да помогне на бедната девойка.
„В миналото вие често сте ми прощавали, мистър Бетъридж. Когато отново видите Подвижните пясъци, помъчете си да ми простите още веднъж. Намерих гроба си там, където той ме очакваше. Аз живях и умирам, сър, признателна за вашите добрини.“