Това беше всичко. Колкото и кратка да беше бележката, аз нямах сили да устоя на такива думи. Сълзите лесно идват у хората, когато са млади и започват живота си на този свят. Сълзите лесно идват у хората, когато са стари и го напускат. Аз заридах като дете.
Мистър Къф пристъпи към мен — с най-добри намерения, не се съмнявам. Но аз с ужас се отдръпнах от него.
— Не се докосвайте до мен! — рекох аз. — Вие я уплашихте, вие я докарахте до това!
— Не сте прав, мистър Бетъридж — отвърна той спокойно. — Но ние ще имаме време да поговорим за това, когато се приберем в къщи.
Аз тръгнах след другите, опирайки се на ръката на помощник-кочияша. Върнахме се под проливния дъжд, за да срещнем тревогата и ужаса, които ни чакаха в къщи.
Двадесета глава
Тия, които вървяха напред, занесоха печалната новина в къщи преди нас. Намерихме слугите изпаднали в паника. Когато минавахме край стаята на моята господарка, вратата изведнъж яростно се отвори. Господарката излезе (зад нея вървеше мистър Франклин, опитвайки се напразно да я успокои), изгубила ума и дума от ужасното произшествие.
— Вие сте виновен за това! — извика тя, замахвайки с ръка към детектива. — Габриел, платете на този негодник и нека не се мярка повече пред очите ми!
Единствен мистър Къф измежду всички нас бе способен да се справи с нея, тъй като само той беше на себе си.
— Аз съм толкова виновен за нещастното събитие, милейди, колкото сте и вие — каза той. — Ако след половин час вие все още настоявате да си отида, аз ще приема отстраняването, но не и вашите пари.
Това беше казано много почтително, но същевременно и много твърдо; то подействува тъй силно на моята господарка, както и на мен. Тя позволи на мистър Франклин да я отведе отново в стаята. Когато вратата се затвори зад тях, детективът изгледа прислужниците и със свойствения си наблюдателен поглед забеляза, че докато другите прислужници бяха само уплашени, Пенелопа плачеше неутешимо.
— Когато баща ви се преоблече — каза той, — елате да поговорим в неговата стая.
Преди да измине половин час, аз успях да сменя мокрите си дрехи и дадох нещо подходящо на детектива да се преоблече. Пенелопа дойде при нас, за да чуе какво иска мистър Къф от нея. В тази минута аз особено силно почувствувах каква добра и послушна дъщеря имам. Сложих я на коленете си и помолих бога да я благослови. Тя отпусна глава на гърдите ми и обви ръце около врата ми; известно време ние поседяхме така мълчаливо. Навярно и двамата с нея мислехме за бедната загинала девойка. Мистър Къф отиде до прозореца и мълчаливо се загледа навън. Реших, че трябва да му поблагодаря за проявената към нас двамата деликатност, и му благодарих.
Богатите хора могат да разполагат с всички удобства — включително и лукса да се отдават на чувствата си. Бедните нямат тази привилегия. Нуждата, която не засяга богатия, не проявява никаква милост към нас. Ние се научаваме да потискаме чувствата си и продължаваме да работим търпеливо, доколкото това е възможно. Аз не се оплаквам от това, само го отбелязвам. Ние с Пенелопа бяхме готови да отговаряме на детектива, щом той, на свой ред, бе готов да ни разпитва. Когато той я попита дали не знае какво именно е накарало Розана да сложи край на живота си, дъщеря ми отговори (както и вие навярно предполагате), че тя бе извършила това от любов към мистър Франклин Блейк. Когато детективът я попита говорила ли е за това на някой друг, Пенелопа отговори:
— Никому не съм говорила за това от жал към Розана.
Аз счетох за необходимо да прибавя няколко думи:
— И от жал за мистър Франклин, мила моя. Ако Розана е загинала от любов към него, това е станало без негово знание и не по негова вина. Нека той спокойно си отиде днес, ако иска да си отиде; защо да го огорчаваме напразно, като му съобщим истината?
Мистър Къф каза: „Точно така“ — и отново замълча, сравнявайки мнението на Пенелопа (както ми се стори) с някакво свое мнение, което той запази за себе си.
След половин час се разнесе звънецът на моята господарка.
Отивайки при нея, аз срещнах мистър Франклин, който излизаше от кабинета й. Той ми предаде, че лейди Вериндър била готова да приеме мистър Къф — в мое присъствие, както и преди — и че той лично искал да поговори с детектива. Когато се връщахме към моята стая, той се спря и прегледа разписанието на влаковете, окачено в хола.
— Наистина ли ще ни оставите, сър? — попитах аз. — Мис Рейчъл сигурно ще се опомни, ако само й дадете време.