— Тя ще се опомни — отговори мистър Франклин, — когато чуе, че аз съм заминал и че тя няма повече да ме вижда.
Помислих, че той говори така в яда си към младата господарка. Ала това не беше вярно. Господарката, или моята млада господарка, или лейди Вериндър, бе забелязала, че от деня, в който детективът се появи в нашия дом, самото споменаване на името на мистър Франклин беше достатъчно, за да накара мис Рейчъл да избухне в гняв. Той обичаше много своята братовчедка и не искаше да признае това пред себе си; но истината излезе наяве, когато мис Рейчъл заминаваше при леля си. В онази ужасна минута очите му изведнъж се отвориха и той по най-ужасен начин, за който вие знаете, бе взел своето решение — единственото решение, което можеше да вземе един горд човек — да напусне нашия дом.
Мистър Франклин говори с детектива в мое присъствие. Каза му, че господарката е готова да признае, че му е говорила твърде остро. И попита: дали — в такъв случай — детективът е съгласен да приеме възнаграждението си и да остави работата с диаманта в положението, в което се намираме сега. Мистър Къф отговори:
— Не, сър! На мене ми се дава възнаграждение за изпълняване на известни задължения. Аз отказвам да го приема, докато не изпълня дълга си.
— Не ви разбирам — каза мистър Франклин.
— Ще ви обясня, сър — отвърна детективът. — Когато пристигнах тук, аз поех отговорността да разкрия тайната по изчезването на диаманта. Сега съм готов и чакам само за възможността да изпълня обещанието си. Когато изясня на лейди Вериндър в какво състояние се намират работите сега и когато й кажа откровено какво следва да се направи за намирането на Лунния камък, само тогава отговорността ще падне от моите плещи. Нека след това милейди сама реши дали да продължа работата си, или не. В случай на положителен отговор аз ще довърша това, което се наех да свърша, и ще приема възнаграждението си.
С тези думи мистър Къф ни напомни, че дори и един полицай си има свое достойнство, което той не желае да загуби.
Взетото от него становище беше толкова справедливо, че с нищо не можеше да му се възрази. Когато станах, за да го отведа в стаята на господарката, той попита дали мистър Франклин не желае да присъствува на срещата. Мистър Франклин отговори:
— Не, освен ако лейди Вериндър сама пожелае това. — И докато аз излизах подир детектива, той ми прошепна: — Зная какво се готви да каже този човек за Рейчъл; и съм много привързан към нея, за да го чуя и да се сдържа. По-добре да остана тук.
Оставих го твърде огорчен и нещастен; той се облегна на прозореца и зарови лице в двете си ръце. Пенелопа надничаше през открехнатата врата, обхваната от силното желание да го утеши. Ако бях на мястото на мистър Франклин, аз бих я извикал да влезе. Когато човек е оскърбен от една жена, той намира голяма утеха, като разкаже болката си на друга — защото в девет от десет случая другата винаги взима неговата страна. И може би, когато аз изчезнах от хоризонта, той я бе извикал? В такъв случай справедливостта изисква да кажа, че дъщеря ми не се е спряла пред нищо, само и само да утеши мистър Франклин.
В това време ние с мистър Къф продължавахме към стаята на моята господарка.
Последния път, когато разговаряхме с нея, тя едва ли имаше желание да вдигне очи от отворената върху масата книга. Този път господарката се държеше много по-добре. Тя посрещна детектива, гледайки го в очите твърдо и уверено, както я гледаше и той. Духът на семейство Вериндър озаряваше цялото й лице; и аз знаех, че мистър Къф ще срещне равна на себе си личност, когато жена като моята господарка е готова да чуе и най-лошото от неговата уста.
Двадесет и първа глава
Първите думи, когато взехме местата си, бяха изречени от моята господарка.
— Сержант Къф — каза тя, — може би има някакво извинение за небрежния начин, по който ви говорих преди половин час. Аз обаче не желая да предявявам права върху това извинение. Най-искрено ви казвам, че съжалявам, ако съм ви обидила.
Любезността и готовността, с която тя предложи това помиряване, оказаха своето подобаващо въздействие върху мистър Къф. Той помоли за разрешение да се оправдае, смятайки това свое желание като израз на уважение към моята господарка. Той каза, че съвсем не би могъл да бъде виновен за нещастието, което тъй силно поразило всички ни, по тази уважителна причина, че успехът на цялото следствие зависел от неговото тактично държане към Розана Спирман, която той в никой случай не бивало да развълнува или уплаши — нито с думите си, нито с делата си. Той се обърна към мен с молба да засвидетелствувам верността на неговите думи. Аз не можах да откажа това. И си помислих, че с това целият въпрос се приключва.