— Дайте ми огън, Бетъридж! Възможно ли е човек да пуши толкова години като мен и да не открие, че на дъното на неговата кутия за пури е изложена цялостна завършена система за третиране на жените? Слушайте ме внимателно и аз ще ви докажа това с две думи. Вие си избирате една пура, опитвате я и тя не ви харесва. Какво правите тогава? Хвърляте я и опитвате друга. А сега виждате приложението! Избирате си една жена, изпитвате я и тя разбива сърцето ви. Глупак! Поучете се от кутията за пури! Захвърлете я и си вземете друга!
Аз поклатих глава. Чудесно, остроумно наистина, обаче собственият ми опит беше решително против подобно становище.
— Докато беше жива жена ми, мисис Бетъридж — рекох аз, — неведнъж бивах склонен да опитвам вашата философия, мистър Франклин. Обаче законът настоява да си допушите пурата, сър, която веднъж сте избрали.
Потвърдих това свое мнение с едно смигване. Мистър Франклин избухна в смях и ние продължихме да бърборим като щурци, докато след време той изпадна в едно от новопридобитите си настроения. Така прекарахме часовете ние с моя млад господар (в това време детективът и градинарят спореха върху розите), докато пристигнаха новините от Фризингхол.
Кабриолетът се завърна половин час по-рано, отколкото го очаквах. Моята господарка бе решила да остане засега при сестра си. Слугата донесе две писма от моята господарка: едното адресирано до мистър Франклин, а другото до мен.
Писмото, адресирано до мистър Франклин, изпратих в библиотеката, където той бе потърсил убежище за втори път. Адресираното до мен писмо прочетох в стаята си. Чекът, паднал от писмото, когато го отварях, уведоми, още преди да прочета съдържанието, че въпросът за освобождаването на мистър Къф от длъжността следовател по делото относно изчезването на Лунния камък бе окончателно решен.
Изпратих в разсадника да съобщят на мистър Къф, че желая незабавно да говоря с него. Той пристигна, все още изцяло зает с въпросите по отглеждане на шипката, и заяви, че досега още не е имало на света такъв твърдоглав градинар като мистър Бегби и няма да има. Аз го помолих да не вмъква в нашия разговор такива жалки дребнавости и да насочи цялото си внимание към по-сериозни неща. Тогава той се стресна достатъчно и забеляза писмото в моите ръце.
— А! — каза той с известна досада. — Вие сте получили известие от милейди! Отнася ли се то и до мене, мистър Бетъридж?
— Вие сам ще решите това, мистър Къф!
И аз му прочетох (с подобаваща изразителност и предпазливост) писмото, съставено от следните изрази:
„Драги Габриел, моля ви да съобщите на детектива Къф, че аз изпълних обещанието си със следващия резултат. Мис Вериндър най-тържествено заявява, че никога не е разменяла нито една дума насаме с Розана още от деня, в който тази нещастна жена постъпи на работа в нашия дом. Те не са се срещали дори и случайно през онази нощ, когато диамантът изчезна; и между тях не е имало абсолютно никаква връзка от четвъртък сутринта, когато се даде тревога, до събота следобед, когато мис Вериндър ни напусна. Такъв беше отговорът на моята дъщеря, когато аз внезапно и съвсем накратко й съобщих за самоубийството на Розана Спирман.“
Стигнал до това място, аз вдигнах очи към мистър Къф и го попитах какво мисли той за прочетеното дотук.
— Аз само бих ви оскърбил, ако ви кажа мнението си — отвърна детективът. — Продължавайте, мистър Бетъридж, продължавайте! — добави с вбесяваща покорност.
Като си спомних, че този човек имаше дързостта да се оплаква от упоритостта на нашия градинар, езикът ме засърбя да „продължа“ със свои думи, а не с думите на моята господарка. Този път обаче моите християнски чувства не ми измениха. Аз продължих уверено да чета писмото на лейди Вериндър.
„Обръщайки се към мис Вериндър така, както бе предложено от нашия детектив, аз след това реших да поговоря с нея по начин, който аз самата смятах, че ще й направи най-голямо впечатление. Два пъти, още преди да замине от къщи, аз тайно я предупредих, че тя сама се излага на непоносими и най-унижаващи подозрения. Но сега аз й обясних без заобикалки, че моите опасения са се оправдали.
В отговор на това тя най-тържествено и повече от убедително ме увери, че няма никакви дългове. И второ, че диамантът не е попадал в нейните ръце от минутата, когато го сложила в шкафчето в сряда вечерта.
Признанията, направени oт моята дъщери, не отиват по-далече. Тя упорито мълчи, когато я питам дали не може да ми обясни изчезването на диаманта. Отказва със сълзи на очи, когато я моля да бъде откровена с мен. «Ще дойде ден, когато ще узнаете защо ми е все едно дали ме подозират и защо мълча дори пред вас. Извършила съм много нещо, за да заслужа съчувствието на майка си, ала не съм сторила нищо, за да накарам майка ми да се срамува от мен.» Това са собствените думи на дъщеря ми.