Смятам, че след разговора, състоял се между един полицейски детектив и мен, той би трябвало — макар че е само един чужд човек — да узнае, също както и вие, отговора на мис Вериндър. Прочетете му моето писмо и след това му предайте приложения за него чек. Отказвайки се от неговите по-нататъшни услуги, аз не мога да не призная, че вярвам в неговата добросъвестност и интелигентност; но съм уверена също така повече, отколкото преди, че в дадения случай обстоятелствата са го подвели по най-фатален начин.“
С това писмото свърши. Преди да му предам чека, аз попитах мистър Къф дали не желае да каже нещо.
— Не вярвам, че към моите задължения, мистър Бетъридж, спада и необходимостта да говоря върху вече приключена работа.
Аз му подхвърлих чека над масата.
— А вярвате ли в тази „част“ от писмото на мисис Вериндър? — попитах го аз с възмущение.
Детективът погледна чека и бавно повдигна вежди, отдавайки дължимото внимание към щедростта на моята господарка.
— Това е такава висока оценка на моето време — каза той, — че аз се считам задължен да й се отплатя по някакъв начин. Ще имам предвид цифрата в този чек, мистър Бетъридж, когато се представи случай за това.
— Какво искате да кажете? — попитах аз.
— Лейди Вериндър много изкусно е загладила нещата засега — каза мистър Къф. — Но този семеен скандал принадлежи към числото на тия скандали, които изведнъж избухват повторно, когато вие най-малко очаквате това. Едва ли ще минат и няколко месеца и ние отново ще трябва да се заемем с Лунния камък.
Ако в тия негови думи имаше някакъв смисъл и ако в начина, по който те бяха изказани, имаше някакъв смисъл — тогава този смисъл се заключаваше в това: за мистър Къф писмото на моята господарка беше ясно доказателство, че мис Рейчъл е останала достатъчно коравосърдечна, за да отблъсне и най-убедителните молби, които биха могли да бъдат отправени към нея; и че тя е подвела собствената си майка (боже мой, и то при какви обстоятелства!) с цял куп отвратителни лъжи. Как друг някой на мое място би отговорил на детектива — това не зная. Но аз му отговорих със следните прости думи:
— Мистър Къф, аз считам вашата последна забележка като оскърбление спрямо моята господарка и нейната дъщеря!
— Мистър Бетъридж, считайте я като предупреждение към самия себе си и вие ще бъдете по-близо до целта.
Колкото и да бях разпален и сърдит, дяволската увереност, с която той ми подхвърли този отговор, запуши устата ми.
Аз отидох към прозореца, за да се успокоя. Дъждът беше спрял. И ето погледът ми попадна върху градинаря, мистър Бегби, който чакаше на двора, за да продължи спора с мистър Къф относно отглеждането на шипката.
— Поздрави на детектива! — каза мистър Бегби, щом ме забеляза. — Ако има намерение да отиде пеша до гарата, аз на драго сърце ще го придружа.
— Какво! — извика мистър Къф зад гърба ми. — Още ли не си се убедил?
— Съвсем не! — отвърна мистър Бегби.
— Тогава ще отида пеша до гарата! — рече детективът.
— Ще ви чакам на портата! — извика мистър Бегби.
Бях достатъчно ядосан — но как би могъл ядът на който и да е човек да устои срещу едно подобно прекъсване на разговора? Мистър Къф забеляза настъпилата в мен промяна и я поощри с няколко подобаващи думички.
— Хайде, хайде! — каза той. — Защо не гледате на моето становище така, както лейди Вериндър гледа на него? Защо не кажете, че обстоятелствата са ме подвели най-фатално?
Да гледам така, както гледа на тях моята господарка, беше за мен твърде приятна привилегия — макар и тази привилегия да ми беше предложена от мистър Къф. Гневът ми тутакси изчезна и аз се върнах в нормалното си душевно състояние. На всяко друго мнение за мис Рейчъл — освен моето и това на моята господарка — аз гледах с надменност и презрение. Едно-едничко нещо обаче аз не можех да сторя — да не говоря за Лунния камък! Моят здрав разум би трябвало да ме предупреди — това ми е добре известно, — че този въпрос трябва да се остави настрана. Но напразно! Добродетелите, отличаващи днешното поколение, още не бяха познати по мое време. Мистър Къф бе налучкал болното ми място; и макар че го презирах, болното място все пак ме смъдеше. Всичко се свърши с това, че аз най-коварно го върнах към писмото на лейди Вериндър.
— Аз съм напълно убеден — рекох аз, — но това няма значение! Продължавайте, все едно че съм готов да бъда убеден още веднъж. Вие мислите, че не трябва да се вярва на думите на мис Рейчъл и че ние пак ще чуем за Лунния камък. Докажете това, мистър Къф! — завърших аз весело. — Докажете го!