— И така значи, вие наистина сте решили да ни оставите, сър? — казах аз, когато се срещнахме в хола. — Защо не почакате още ден-два и дадете на мис Рейчъл възможност да се опомни?
Чуждестранното лустро сякаш бе изчезнало напълно от лицето на мистър Франклин — сега, когато бе настъпил часът на раздяла. Вместо да ми отговори, той ми подаде писмото, което моята господарка му бе писала. В по-голямата, част на писмото се повтаряше това, което бе вече казано и в писмото до мен. Но към края бяха прибавени няколко реда за мис Рейчъл, които, ако не обясняваха нищо друго, биха обяснили поне твърдото намерение на мистър Франклин да си замине.
„Вие навярно ще останете учуден — пишеше моята господарка, — че позволявам на собствената си дъщеря да ме държи в пълна неизвестност. Изчезнал е диамант на стойност двадесет хиляди фунта и аз трябва да живея с мисълта, че неговото изчезване не представлява никаква тайна за Рейчъл; че по някакъв необясним начин тя е била заставена да мълчи от някое съвсем неизвестно за мен лице или лица, преследващи някаква цел, която аз не мога дори и да се опитам да отгатна. Обяснимо ли е, че позволявам да се отнасят към мен по този начин? Напълно обяснимо е — при сегашното състояние на Рейчъл. Тя е изпаднала в такова нервно разстройство, че просто ви става жално да я погледнете. Аз не смея да повдигам отново въпрос за Лунния камък, докато тя не се поуспокои малко. За да й помогна в това отношение, аз не се поколебах да освободя полицейския детектив. Тайната, която не оставя на спокойствие всички нас, не оставя на спокойствие и него. В тази работа никой чужд човек не може да ни помогне. Неговото присъствие увеличава моите страдания; а Рейчъл не може дори да му чуе името.
Моите планове за бъдещето са обмислени колкото е възможно най-добре. Засега възнамерявам да отведа Рейчъл в Лондон — отчасти, за да се поуспокои след промяната на околната среда, и отчасти, за да видим какво биха й помогнали съветите на най-добрите лекари. Мога ли да ви помоля да ни посетите в Лондон? Драги ми Франклин, вие трябва от своя страна да се въоръжите с търпение като моето и да чакате, както ще чакам и аз, за по-добри времена. Ценната помощ, която вие оказахте на следствието, все още изглежда на Рейчъл в сегашното й душевно състояние като непростителна обида. Действувайки в този случай слепешката, вие само сте увеличавали — макар и неволно — нейните мъки и страдания, тъй като помагахте да бъде открита нейната тайна. Аз не мога да извиня злобната й упоритост, с която тя ви обвинява за печалните последствия, които нито вие, нито аз не можехме да предвидим. Рейчъл не може в нищо да се убеждава — тя може само да се съжалява. Колкото и да съм огорчена, все пак трябва да кажа, че сега е по-добре вие двамата да не се срещате. Едничкият съвет, който бих могла да ви дам, е да я оставите на спокойствие да се съвземе.“
Аз върнах писмото на мистър Франклин, съжалявайки го искрено, понеже знаех колко много той обичаше младата господарка; и забелязах, че думите на нейната майка го бяха ранили дълбоко в самото сърце.
— Вие знаете поговорката, сър — казах аз, — „Колкото по-зле, толкова по-добре“. А нашите работи не могат да бъдат по-зле, мистър Франклин, отколкото са Сега.
Мистър Франклин прибра писмото на леля си; изглежда, че моите думи не бяха го утешили много.
— Когато идвах насам от Лондон с този ужасен диамант — каза мистър Франклин, — аз не бих могъл и да си помисля, че в Англия може да има по-щастливо семейство от това. А вижте какво стана с него сега! Разпръснато, разединено; самият въздух в този дом сякаш е отровен от тайни и подозрения! Помните ли утрото при Подвижните пясъци, когато ние с вас разговаряхме за моя чичо Хърнкасл и неговия подарък за рождения ден? Лунният камък стана оръдие за отмъщението на полковника, Бетъридж, и то такова оръдие, каквото и самият полковник не би могъл да си представи!
С тия думи мистър Франклин ми стисна ръката и тръгна към кабриолета.
Аз го последвах надолу по стълбите. Тъжно беше да се види как той напуска по този начин стария дом, където бе прекарал най-щастливите си години. Пенелопа (крайно разстроена от всичко, което хе бе случило в тая къща) изтича със сълзи на очи, за да се сбогува с мистър Франклин. Той я целуна. Аз махнах с ръка, сякаш исках да му кажа: „Наздраве, сър!“ Няколко от прислужниците се появиха зад ъгъла, хвърляйки поглед към мистър Франклин. Той беше един от тия мъже, които се харесват на всички жени. В последния момент аз задържах кабриолета и помолих мистър Франклин да бъде милостив да ни се обади с някое писъмце. Той като че ли не обърна внимание на моите думи — оглеждаше всичко наоколо така, сякаш се прощаваше завинаги със стария дом и градината.