— Непочтително е да се говори така за един джентълмен — казах й аз. — Ако искате да се осведомите за племенника на моята господарка, по-добре е да го наречете мистър Франклин Блейк!
Тя пристъпи крачка към мен и ме изгледа така, сякаш се готвеше да ме изяде жив.
— Мистър Франклин Блейк? — повтори тя. — По-правилно би било да се нарече убиецът Франклин Блейк!
Моят начин на разговор, с покойната мисис Бетъридж ми дойде на помощ и този път: Когато една жена се опитва да ви изкара извън себе си, помъчете се и вие, от ваша страна, да направите това с нея. Жените обикновено са готови за всяка друга форма на защита от ваша страна, ала не и за тази. Вие можете да постигнете това с една-едничка дума не по-зле, отколкото със сто; и с една само дума аз постигнах това с куцичката Люси. Като я погледнах, приятелски в лицето, аз й рекох:
— Пфу!
Девойката тутакси избухна. Тя застана крепко на здравия си крак, вдигна патерицата си и три пъти удари яростно по земята.
— Той е убиец! Той е убиец! Той е убиец! Той е причината за смъртта на Розана Спирман!
Тя изкрещя всичко с пронизителен глас. Двама-трима от хората, които работеха наблизо в градината, вдигнаха очи, видяха, че това беше куцичката Люси, и знаейки какво може да се очаква от нея, отново се заеха с работата си.
— Той е причината за смъртта на Розана Спирман? — повторих аз. — Какво те кара да говориш така, Люси?
— Какво ви засяга вас това? Какво може да засегне това който и да било мъж? О, ако Розана само бе мислила за мъжете така, както мисля аз за тях, тя щеше да бъде жива и днес!
— Тя всякога мислеше с добро чувство за мене, бедната — казах аз, — и аз всякога се отнасях добре към нея, доколкото ми беше възможно.
Аз изрекох тия думи колкото можех по-успокоително. Право казано, сърцето ми не позволи да по-дразня девойката с още някои от бодливите Си отговори. Преди това аз бях забелязал само раздразнителния й характер. Сега разбрах, че е нещастна — а нещастието често кара обикновените хора да бъдат дръзки. Моят отговор смекчи яда на куцичката Люси. Тя отпусна глава върху патерицата си.
— Аз я обичах — тихо каза девойката. — Тя беше много нещастна, мистър Бетъридж… Зли хора се отнесли жестоко към нея и я тласнали по лош път… но това не бе променило добрия й характер. Розана беше същински ангел! Тя би могла да бъде щастлива с мен. Аз мислех да отидем с нея в Лондон, да заживеем заедно като сестри и да си изкарваме прехраната с шиене. Но ето че дойде този човек и развали всичко. Той я омагьоса. Не ми казвайте, че не е искал и че не е знаел нищо за това! Той би трябвало да го знае! Би трябвало да я пожали. „Аз не мога да живея без него, а той, Люси, дори не ме и поглежда!“ — ето как говореше тя. Жестоко, жестоко, жестоко! Аз й казвах: „Нито един мъж не заслужава да се измъчваме за него“. А тя отвръщаше: „Има мъже, за които си струва да умреш, Люси, и той е един от тях“. Аз бях спестила малко пари. Бях уговорила всичко с баща ми и майка ми. Исках да я избавя от униженията, които тя търпеше тук. Щяхме да си наемем малка квартира в Лондон и да заживеем като сестри. Тя бе получила добро възпитание, сър, както ви е известно, и имаше хубав почерк. Беше чевръста и с иглата. И аз пиша хубаво; макар и да не шия тъй пъргаво като нея, все пак щях да се справя. Бихме могли да си живеем чудесно. Но какво се случи тази сутрин? Дойде писмо от нея; и аз узнах, че тя се е простила с непоносимия си живот. Дойде писмото й, в което тя се прощава с мен завинаги! Къде е той? — изкрещя с просълзени очи девойката, размахвайки гневно ръка. — Къде е този джентълмен, за когото трябва да говоря само с уважение? Не е далеч денят, мистър Бетъридж, когато бедните в Англия ще въстанат срещу богатите! И аз се моля на бога те да започнат с него! Моля се на бога да започнат с него!
Ето ви още една добра християнка и още едно избухване — резултат на същото това прекомерно усвоено християнство! Струва ми се, че нито един пастор (макар това да е казано доста силно) не би могъл да вразуми тази бедна девойка, изпаднала в сегашното си състояние. Аз се осмелих да направя само едно нещо, да я върна към предмета на нейния гняв, надявайки се да чуя от нея нещо полезно.
— Но за какво ви трябва мистър Франклин Блейк? — попитах аз.
— Искам да го видя.
— За какво?
— У мен има писмо за него.
— От Розана Спирман?
— Да.
— Приложено към писмото до вас?
— Да.
Не започваше ли мракът да се разпръсва? Нямаше ли всичко това, което аз желаех тъй много да узная, да ми се открие само? Трябваше да почакам малко. Мистър Къф бе оставил заразата си. По някои известни само на мен признаци аз подразбрах че детективската треска ме обхваща.