— Вие не можете да видите мистър Франклин — рекох аз.
— Аз трябва да го видя и ще го видя!
— Той замина снощи за Лондон.
Куцичката Люси ме погледне втренчено в лицето и разбра, че й бях казал истината. Без да продума повече, тя изведнъж се обърна и се отправи към Кобс Хол.
— Постойте! — извиках аз. — Утре очаквам известия от мистър Франклин Блейк. Дайте ми писмото и аз ще му го изпратя по пощата.
Куцичката Люси се подпря на патерицата си и ме погледна през рамо.
— Аз трябва лично да предам това писмо в неговата ръка!
— Да му пиша ли за това, което ми казваш?
— Пишете му, че го мразя… и вие няма да го излъжете.
— Да, да. Но какво… за писмото?
— Ако иска да види това писмо, той трябва да дойде тук и да го получи от мене.
След тия си думи тя закуцука към Кобс Хол. Детективската треска ме лиши от всяко достойнство. Аз тръгнах подир нея и се опитах да я накарам да проговори. Но напразно! За мое нещастие аз бях мъж — и на куцичката Люси й правеше удоволствие да ме разочарова. През същия ден, малко по-късно, аз си опитах късмета пред нейната майка. Добрата мисис Йоланд можа само да поплаче и ме посъветва да си дръпна капчица утешение от холандската бутилка. Намерих рибаря на брега. Той ми каза, че „работата била спукана“, и продължи да си кърпи мрежата. Нито бащата, нито майката знаеха повече от това, което знаех аз. Оставаше само да се опита последното средство — да изпратя с утрешната поща писмо на мистър Франклин Блейк.
Оставям на вас да си представите с какво нетърпение очаквах раздавача във вторник сутринта. Той ми подаде две писма. Едното от Пенелопа (аз едва имах търпение да го прочета), което ми съобщаваше, че моята господарка и мис Рейчъл са пристигнали благополучно в Лондон. Другото — от мистър Джефко, известяваше, че синът на неговия господар напуснал границите на Англия.
Пристигайки в столицата, мистър Франклин, както се оказа, отишъл право в дома на баща си. Той се появил в съвсем неблагоприятно време. Старият мистър Блейк бил погълнат изцяло от своите депутатски работи в Долната камара и нея вечер се забавлявал в кабинета си с любимата парламентарна игра — съчиняване на някакъв „частен законопроект“. Сам мистър Джефко придружил мистър Франклин до кабинета на баща му.
„Любезни мой Франклин, какво те носи при мен тъй неочаквано? Да не се е случило нещо лошо?“
„Да. Случи се нещо лошо с Рейчъл и аз съм много огорчен.“
„Много съжалявам. Но сега нямам време да те изслушам.“
„И кога ще можете да ме изслушате?“
„Скъпи ми синко, аз няма да те мамя. Ще мога да те изслушам само след като свърши настоящата сесия и нито минутка по-рано. Лека нощ!“
„Благодаря ви, сър. Лека нощ!“
Такъв бил разговорът в кабинета, както ми го предаде мистър Джефко. Разговорът вън от кабинета бил още по-кратък.
„Джефко, разберете кога заминава утрешният влак, който има връзка с парахода за континента!“
„В шест часа сутринта, мистър Франклин.“
„Тогава събудете ме в пет.“
„В чужбина ли заминавате, сър?“
„Заминавам, Джефко, където влакът ме заведе.“
„Да доложа ли на баща ви, сър?“
„Да, доложете му след свършване на сесията.“
На следващата сутрин мистър Франклин заминал за чужбина. Към коя именно страна се отправил, никой (включително и самият мистър Франклин) не можел да отгатне. Ние може да получим вест от него от Европа, Азия, Африка или Америка. Според мнението на мистър Джефко той може да се озове в която и да е от четирите посоки на света.
Тази новина, която прекъсна всяка възможност да събера куцичката Люси и мистър Франклин заедно, тутакси прекъсна и моя напредък по пътя на издирването. Потвърдено беше убеждението на Пенелопа, че нейната колежка Розана бе сложила край на живота си от любов към мистър Франклин Блейк. И това беше всичко. Дали писмото, оставено от Розана, за да му бъде предадено след нейната смърт, съдържаше или не съдържаше изповедта, която мистър Франклин подозираше, че тя бе искала да направи пред него, докато беше още жива — това никой не можеше да каже. Може би то съдържаше само няколко прощални думи, които откриваха тайната на нейното злополучно увлечение по човек, стоящ по-горе от нея. Или пък съдържаше цялата истина за странните процедури, заради които мистър Къф я бе заподозрял и следил от изчезването на Лунния камък до момента, в който тя се бе втурнала към Подвижните пясъци. Писмото бе оставено в ръцете на куцичката Люси запечатано; запечатано си остана то за мен, както и за близките на Люси, включително и нейните родители. Всички ние подозирахме, че Люси знае тайната на загиналата девойка; всички се мъчехме да я накараме да проговори; но всички се провалихме най-безславно. Ту един, ту пък друг някой от слугите, които продължаваха да вярват, че Розана бе откраднала и скрила някъде диаманта, се взираха и завираха между скалите, до които водеха нейните следи — но всички усилия отиваха на вятъра. Приливите и отливите продължаваха; лятото си отиде и ето че пристигна есента. И Подвижните пясъци, погълнали нейното тяло, бяха погълнали и нейната тайна.