— Моята господарка ви е много признателна и моли да заповядате на обед утре в два часа.
Аз не обърнах внимание на тона, с който тя ми предаде тази покана, нито на ужасно дръзкия й поглед. Поблагодарих на тази грешница и казах с тон на християнско съчувствие:
— Бихте ли ми направили едно добро, като приемете тази брошура?
Тя погледна заглавието и попита:
— От кого е написана, мис: от мъж или от жена? Ако е написана от жена, аз, направо казано, не желая да я прочета. Ако ли пък е написана от мъж, то моля ви да му предадете, че той не разбира нищо от тия работи. — Тя ми върна брошурата и ми отвори вратата.
Ние сме длъжни да сеем доброто семе, където можем и както можем. Аз почаках, докато вратата се затвори, и пуснах брошурата в пощенската кутия. Когато подхвърлих друга брошура през оградата на градинката пред къщата, аз почувствувах, че на душата ми стана по-леко — отговорността за душите на другите вече не ми тежеше тъй много.
Същата вечер имахме събрание на „Майчинския опекунски комитет за преправяне на стари дрехи“. Целта на това превъзходно благотворително дружество (както е известно на всеки сериозен човек) се състои в това — да изкупува неосвободените бащински панталони от заложните къщи, да не допуска тяхното попадане отново в ръцете на родителя и да ги преправя незабавно за неговия невинен син. По онова време аз бях членка на този избран комитет; и споменавам тук за него, тъй като моят драгоценен и превъзходен приятел, мистър Годфри Ейблуайт, облекчаваше нашия труд с моралната си и материална помощ. Аз очаквах, че ще го видя на събранието на комитета вечерта на онзи понеделник, за който пиша сега, и възнамерявах да му съобщя за пристигането на милата леля Вериндър в Лондон. За мое голямо разочарование той не се появи там. Когато изразих учудването си по повод неговото отсъствие, всички мои сестри — членки на комитета, вдигнаха очи от панталоните (ние имахме страшно много работа тогава) и ме попитаха с изненада дали аз наистина не бях чула нищо за последните новини. Аз признах невежеството си и тогава на мен за пръв път ми разправиха за произшествието, което съставлява, така да се каже, изходната точка на настоящия разказ. Предишния петък двама джентълмени, заемащи съвсем различно положение в обществото, станали жертва на някакъв възмутителен заговор, който по-къртил целия Лондон. Единият от тези джентълмени бил мистър Септимъс Люкър, живущ в Ламбет, другият — мистър Годфри Ейблуайт.
Живеейки понастоящем усамотено, аз нямам възможността да вмъкна в моя разказ сведенията за това възмутително произшествие, които се появиха тогава във вестниците. По онова време аз бях също така лишена от безценната привилегия да чуя за всичко станало от вдъхновената уста на самия мистър Годфри Ейблуайт. Едничкото нещо, което мога да сторя — това е да представя фактите така, както ми бяха представени на самата мен през онази вечер, в понеделник, като спазвам реда, на който бях научена още като дете и с който продължавам да си сдиплям дрехите. Всичко ще бъде представено методично и поставено на своето място. Тия редове са писани от една бедна, слаба жена. А кой би могъл да бъде толкова жесток, та да очаква нещо повече от една бедна и беззащитна жена?
Денят на тези събития (благодарение на моите родители нито един календар не може да бъде по-точен от мен, що се отнася до дати) беше петък, тридесети юни, хиляда осемстотин четиридесет и осма година.
Рано сутринта на този паметен ден нашият извънредно даровит мистър Годфри отишъл да си смени някакъв чек в една от банкерските къщи на Ломбардската улица. В моя дневник името на банката по една случайност е зацапано, а мойто свещено уважение към истината ми забранява да разчитам на догадки, когато се отнася до неща от подобен род. За щастие името на банката няма никакво значение в този случай. Това, което има значение, е събитието, случило се, след като мистър Годфри си свършил работата. Излизайки от банката, той срещнал на вратата някакъв господин — съвършено непознат, — който случайно излизал от кантората по същото време. За миг те си разменили взаимни вежливости по въпроса — кой пръв да мине през вратата. Непознатият настоявал мистър Годфри да мине преди него; мистър Годфри казал няколко благодарствени думи; вън на улицата те се поклонили един на друг и се разделили.
Някои повърхностни хора може да кажат: ето една нищожна случка, описана по най-глупав и скучен начин! О, мои млади приятели, братя и сестри на греха! Пазете се от прибързаното употребяване на вашия здрав разум! Бъдете морално прецизни! Нека вашата вяра бъде като вашите чорапи, а вашите чорапи — като вашата вяра: — и двете без петна, и двете готови да бъдат надянати за минутка, когато това се наложи.