Тисел се опита да се противопостави със собствена мелодия, но собственикът на магазина продължи да извлича от страпана нови сложни акорди, чието значение за консула не беше ясно, и запя:
— В магазина влиза някой, който изглежда за първи път в живота си държи невероятно сложен инструмент, защото свиренето му не издържа никаква критика. Пее за тъга по дома си и желанието да види себеподобните си. Той крие огромен «стракх» зад Лунния молец, защото ползува страпан, пригоден единствено за майстори, и пее с противен глас. Но уважаемият и съзидателен творец е готов да забрави тази провокация и затова отговаря сдържано с инструмент за вежливост.
Тисел пое кивито.
— Благородният майстор на маски неправилно ме е разбрал…
Прекъсна го гръмкото стакато на страпана:
— Сега вече чужденецът се надсмива над понятието творец.
Тисел яростно засвири на собствения си страпан.
— Аз искам да се спася от горещината и затова влизам в скромния магазин. Собственикът храни големи надежди за бъдещето и упорито усъвършенствува стила си. Той е така увлечен от това, че не иска да говори с чужденците независимо от възникналата необходимост.
Майсторът внимателно остави настрана длетото си, отиде зад завесата и скоро се върна с маска от злато и желязо, която изобразяваше изхвърчащ нагоре пламък. В едната си ръка държеше скараний, в другата — меч. Под съпровода на редица диви тонове той пропя:
— Дори и най-талантливият художник може да повиши «стракха» си, като убива морски чудовища, Хора на нощта и досадни зяпачи. Такъв случай сега ми се предоставя. Но творецът отлага с десет секунди удара с меч, защото на лицето на нахалника се намира Лунен молец. — И той вдигна меча си над главата.
Тисел отчаяно заработи със страпана.
— Влизал ли е в този магазин Горският дух? Тръгна ли си той в нова маска?
— Изминаха пет секунди — пропя майсторът в чудовищно отмерен ритъм.
Ядосаният Тисел изскочи навън. Премина от другата страна и се спря, като започна да оглежда надлеза. Стотици мъже и жени се разхождаха край доковете или стояха на палубите на джонките си и всички носеха маски, които изразяваха настроението им, престижа и особените качества на притежателя си. Навсякъде се разнасяше мелодичният звън на различни музикални инструменти.
Той не знаеше какво да прави. Горският дух изчезна. Хаксо Ангмарк се намираше на свобода, а той, консулът Тисел, не изпълни важните инструкции на Кастел Кромартин.
Зад него прозвуча небрежен тон от киви:
— Сър Тисел, защо си се замислил толкова много?
До него се намираше Пещерна сова, наметната със скромен черно-сив плащ. Тази маска символизираше отсъствието на добри маниери и търпеливост в обсъждането на абстрактни идеи. Метьо Кершуъл бе преди седмица с нея.
— Добър ден, сър Кершуъл — измърмори той.
— Какви са ти успехите в обучението? Изучи ли гамата Циспю за хомапард? Доколкото си спомням, ти доста се удивяваше на обратните интервали.
— Аз наистина работех над тях — мрачно отговори Тисел. — Но вероятно скоро ще ме отзоват на Полиполис, така че изглежда напразно съм си губил времето.
— Какво искаш да кажеш с това?
Тисел обясни ситуацията с Хаксо Ангмарк, на което Кершуъл кимна сериозно.
— Помня добре този човек. Не е симпатичен, но като музикант е великолепен, притежава ловки и гъвкави пръсти и истински талант при овладяването на нови инструменти. — Той замислено засука късата брадичка, принадлежаща на маската Пещерна сова. — Какви планове имаш?
— Никакви — отвърна Тисел с жалък съпровод на киви. — Нямам никакво понятие какви маски носи Ангмарк. И щом не зная как изглежда, по какъв начин да го разкрия?
Кершуъл продължи да дърпа брадичката на маската си.
— Някога той обичаше Екзокамбийския цикъл и си служеше с цяла поредица маски на Жителите на ада. Но, разбира се, сега вкусовете му може да са се изменили.
— Именно тук е трудността — оплака се Тисел. — Ангмарк може да е близо до мен, но аз никога няма да узная — и с огорчение погледна към магазина за маски. — Никой нищо не иска да ми каже. Мисля, че тях въобще не ги вълнува съседството с убиеца.
— Тук ти си напълно прав. Сиренските понятия за добро и зло се различават от нашите.
— Те нямат чувство за отговорност. Съмнявам се дали биха хвърлили въже на някой давещ се!
— Действително сиренците не обичат да се бъркат в чужди работи — съгласи се Кершуъл. — За тях е важна личната отговорност и икономическата независимост.
— Това наистина е много интересно, но аз продължавам нищо да не зная за Ангмарк — каза с огорчение Тисел.