Том хвана Бен за ръкава и го дръпна до прозореца на стаята.
— Бен, сещаш ли се какво е това на компютъра?
— Че как да се сетя… Пълна мъгла ми е. И трезвен да бях, едва ли щях да разбера нещо.
— Имам една идея… Според теб как би изглеждала една игра на тетрис в четири измерения?
— Че какво общо има това с… каза Бен и изведнъж почна да загрява. — Том, това може и да е нещо друго, но ако наистина е четиримерен тетрис, то ти си гений. Само че защо са направили такава идиотска среда? И такива термини — ключове, матрици, свойства…
— Знам ли… Ще попитаме, може да се окаже, че не съм прав.
Преди да попитат обаче, програмата очевидно блокира, защото всички се развикаха: „Ей, какво стана?“, братът на Фрида безуспешно натискаше клавишите, накрая се отказа и рече: „Край за днес, машината вече откачи, а какво ли остава за мене“. Всички заизлизаха от стаята, някой викна: „Ей, Хан, къде е дамаджаната?“, братът стана от стола и чак тогава забеляза Том.
— А, здравей… Нали Том ти беше името?
— Здравей. Ти помниш моето име, а аз твоето поне двайсет пъти съм го чувал и все не мога да го запомня.
— Ивар се казвам.
— Ей, вярно бе, Ивар, точно така беше, ама защо не мога да го запомня…
— Ти не си ли войник сега?
— Да, служа в Дал, тук съм в командировка.
— Добре започваш, три месеца служба — и вече в командировка. А в кое точно поделение в Дал служиш?
— В хунтата.
— Е, нищо, ще свикнеш — потупа го по рамото Ивар. — Ти си грамотен човек, можеха да те тикнат и на по-добро място.
— Ей, Ивар, я кажи какво беше това нещо на компютъра?
— Което вървеше преди малко ли?
— Да, точно така.
— Ами това беше, как да ти кажа… демо на суперфорация на екстензорните рефлектори.
Том остана като гръмнат.
— Екстензорни рефлектори ли? — обади се Бен. — Знаеш ли, аз имам брат в чужбина, той се занимава там именно с екстензорни рефлектори. Ще може ли да си копирам тази програма, той специално ми беше писал да му намеря нещо такова. Том, нали имаш дискети?
— Знаеш ли… — Ивар явно беше притеснен от нещо. — Тази програма е специална версия, взел съм я от шефа си и не трябва да я разпространявам. Шефът ми работи за военните, не е обличал униформа, но има чин полковник. Ако разбере, че му правя номера зад гърба, като нищо може да ми уреди няколко години затвор.
— Е, щом е така… — Бен се огледа наоколо. На вратата се подпираха двамата играчи с небрежни усмивки на лицата. После бутна Марта и Том да излизат, играчите им направиха път и те се върнаха в хола.
— Какви са тези екстензорни рефлектори? — попита Марта.
— Ей такива — Бен направи неприличен жест с дясната си ръка, после понижи глас. — Не виждаш ли, че ни разиграва… Подобно нещо не съм виждал досега никъде, дори и в най-пиратските възли по разните мрежи, а нашите пирати се докопват едва ли не до всичко. Програмните защити, дори тези на военните, не са никакъв проблем за тях. Тази програма може и да е тетрис, може и да не е, но е ясно, че се използува за твърде странни цели. Том, ние с теб имаме уникална възможност: ако не копираме програмата сега, може изобщо да не видим друг път такова нещо. Носиш ли дискети по джобовете си?
Том усети как в него се събужда старият му компютърно-пиратски инстинкт — да се открадне всяка неоткрадната програма. Блясъкът в очите на Бен показваше, че той също е настроен на тази вълна.
— Не, откъде да знам, че ще ми потрябват.
— А в къщи имаш ли?
— Имам, но не знам къде съм ги заврял.
Бен извади от някакъв страничен джоб на ръкава си петдесет крони.
— Значи ще направиш така: хващаш такси, отиваш си до вас, вземаш всички празни дискети, които намериш и се връщаш. За половин час ще успееш ли?
— Не знам. Пътят е горе-долу толкова, но не знам колко време ще се мотая из къщи да търся дискети. За четиридесет-петдесет минути обаче ще успея.
— Дотогава ще опитам да намеря начин да се добера до компютъра — каза Бен. — Или ще напия Ивар, или нещо друго.
Том се върна облечен със старото кожено яке на баща си. То беше протъркано, на места скъсано, но имаше около десетина тайни джоба в хастара си. Преди години баща му изнасяше в тях ценни химикали и други вещества от завода и ги продаваше на негови познати частници. Сега всичките джобове — и явни, и тайни, бяха пълни с дискети. Завари Бен да разказва на цялата компания вицове за шотландци и уелсци — всички се превиваха от смях, а Марта седеше на коленете му и му пъхаше фъстъци в устата. Като различи Том през пластовете цигарен дим, той спря да разказва, изчака някой друг да вземе думата и когато вниманието на компанията се отклони от него, се дръпна към ъгъла на стаята.