— Този Ивар е голяма лисица — каза Бен, когато Том се приближи към него. — Изпи половин литър, а му няма нищо. Изобщо не можах да вържа приказка с него, за да стигна до нашия въпрос. Затова сега ще следваме вариант номер четири.
— Номер четири?
— Да. Слушай внимателно. Трикът е следният: аз и Марта влизаме в стаята с компютъра, опъваме се на леглото и се правим, че, ъ-ъ-ъ… се чукаме. През това време ти си вътре и тарашиш диска на компютъра. Когато влезе някой, първо ще ни види нас с Марта, компютърът не се вижда директно от вратата. Е, надявам се, че като ни види, ще си излезе обратно, без да обръща внимание на останалите подробности. Ясно ли е?
— А другите варианти? Номер едно, две, три и така нататък.
— Те не са точно за този случай. А тези от номер пет нагоре са си направо кражби.
— Не може ли просто да му откача диска? Вземам го и изчезвам.
— А къде ще го скриеш, за да го изнесеш оттук?
Том показа джобовете в хастара на якето. Бен се хвана за главата.
— Не, това не си е работа… Ако те хванат, не гарантирам дали ще излезеш цял оттук.
— Добре, само че… — Том се колебаеше. — Марта съгласна ли е?
— Като й кажа, ще се съгласи. А ти ни изчакай в коридора. Оттатък няма никой, така че сега е моментът.
Оказа се обаче, че Бен нищо не е казал на Марта, тъй като когато Том се промуши след двамата в тъмната стая, тя се обърна изненадана и каза: „А Том защо…“ Тогава Бен я хвана, сложи я на леглото, махна на Том да започва и зашепна нещо на ухото й. Докато откачаше жиците на високоговорителя на компютъра, Том чуваше репликите на Марта: „Какво, какво… Не, ти си абсолютно луд… Жалко за Том, че ти се води по акъла…“ Едва сега той се усети, че без абсолютно никаква съпротива се е набутал в тази полукриминална пиратска история. Само че вече беше късно за връщане. Той подпря вратата с някакъв стол, плю си в пазвата и включи компютъра.
Още от самото начало нещата тръгнаха зле. Дискът се оказа защитен с парола. За свой късмет Том познаваше добре този вид защита, тип „Хаяско“. Извади всичките си дискети на масата, намери една системна, зареди от нея системата и пусна писаната от самия него програма „Ънхаяско“. След това рестартира компютъра, защитата се оказа свалена и едва тогава си даде сметка, че просто не знае как точно да разпознае програмата, за която беше целият този цирк.
Обърна се назад към леглото. Марта галеше Бен по гърдите, а самият Бен се взираше, опънал шия, в екрана.
— Колко дискети имаш? — попита той.
— Три кутии празни… И още близо толкова пълни, които обаче мога да изтрия.
— Тогава сваляй наред… Всичко, което ти се вижда подозрително. Каквото ново намериш… Текстове, програми, бази данни, всичко.
Том така и направи. Освен 4-мерният тетрис (той беше записан в под името „Хатрак“ и имаше описание от няколко мегабайта) успя да запише голямо количество текстове и документи, две бази от данни, двайсетина географски карти в специален формат, програми за работа с тези карти, както и още шест програми с неясно предназначение, но с подробна документация. Не стана нужда да изтрива стари дискети, дори останаха няколко свободни. Добре стана, помисли си той. Изведнъж си спомни, че десетина от старите му дискети бяха заети с данни, откраднати преди половин година от централата на Легиона. Досега Том не беше намерил време да види какво точно е взел оттам. Изведнъж му хрумна идея: „Така или иначе източих маса неща оттук, защо пък да не им прехвърля данните на Легиона? Като коледен подарък. Все пак да уважа неписаната пиратска традиция — за да получиш, трябва да дадеш…“ Идеята му хареса и веднага се зае с прехвърлянето. Оставаха му две или три дискети, когато изведнъж се чуха гласове и стъпки в коридора. Том скочи, разпери якето си и прикри с него светлината от екрана само миг преди някой да натисне дръжката на вратата. Тя обаче се запъна в стола, от коридора влезе сноп светлина и падна право върху лежащите на кушетката Бен и Марта. Показа се някаква сянка, чу се глас: „Тук се прави акт!“, някой се изхили гадно и вратата се затвори обратно.