— Момичето с вас ли е? Значи… — Инспекторът измъкна индигото от кочана с протоколите, откъсна единия екземпляр, сгъна го и, кой знае защо, го пъхна в ръката на Бен. — След пет минути всички да са се разотишли. Ако се наложи да се връщам, до един ще ви набутам в участъка, ясно ли е?
Останалите се размърдаха неспокойно. Инспекторът побутна младши полицая и двамата тръгнаха да излизат. Веднага щом входната врата се затръшна след тях, сияещият Бен хвана Том за раменете и го раздруса така, че дискетите в джобовете му затракаха.
— Уволнение, разбра ли?! Ей това е шестица от тотото! Я всички, за последно, наздраве за уволняващите се граждани!
За изненада и на двамата обаче никой не помръдна.
— За ченгета няма наздраве — обади се Ивар.
— Чакай, какви ченгета?
— Ами ето такива — Ивар се надигна и тръгна към Бен. — Които показват служебни карти от Управлението за обществена безопасност.
Като по команда десетината младежи заобиколиха Бен от всички страни. Марта извика, някой я блъсна и тя падна на дивана.
— Чакайте, има някаква грешка… — Том се опита да се намеси, но го хванаха за ръкавите и го изхвърлиха от хола. Двама — дебелият и оня с широките гащи — застанаха на вратата и избутаха обратно Бен, който се опитваше да се измъкне навън в коридора.
— Значи ченге, а? И искаше да се залепиш за компютъра?… — Ивар хвана Бен за яката. — Я вади всичко от джобовете. Хан, пребъркай го!
— Чакай бе, какъв си ти, че да ми бъркаш по джобовете? — Бен блъсна Ивар в гърдите, но отвсякъде го хванаха здраво. Чак тогава Том забеляза, че Бен отчаяно му маха с глава по посока на входната врата, и се сети, че всички дискети са у него. Промъкна се безшумно по коридора, вниманието на всички бе привлечено от мятащия се в хола Бен, така че никой не забеляза как отвори входната врата и тръгна към стълбите.
— Да пребъркаме и оня дългия, със съдраното яке… — чу се глас от хола и Том усети, че става дума за него. Затича се надолу по стълбището. Отгоре се чуваха викове: „Да го догоним… Не, долу сигурно чакат ченгетата, да не се връзваме на провокации… Жалко, че го изпуснахме…“ Том сам не усети как пробяга седемте етажа до входа. Отвори външната врата, никъде не се виждаше полицейска кола. Тогава си пое дъх, вдигна си яката и закрачи бързо през сивата градска мъгла.
ФЕВРУАРИ
В компютърната зала, както и в цялата сграда на щаба, беше тихо. Чуваше се само бръмченето и прещракването на климатичната инсталация. Том седеше зад един екран и четеше „Национален информатор“.
Само преди месец той не можеше и да погледне този вестник. Четеше само футболните новини — кой колко и на кого вкарал, кой съдия закопал гостите, къде уговорили мач, кой клуб кои играчи купува и кои продава. Но откъде да знае, че в абсолютно беззъбата допреди месец родна преса ще започнат да изнасят такива факти, че даже „Информаторът“ ще стане интересен за четене…
В сградата нямаше почти никой. Напоследък всяка сутрин офицерите се събираха на безкрайно дълги съвещания в клуба и започваха работа чак след десет, а някой път и по-късно. По едно време в коридора се чуха тежки стъпки и глухи разговори, но това бяха арестантите, които чакаха дежурния офицер. По някое време той се появи и ругаейки всички наоколо, се мъчеше да реши на каква работа да изпрати арестантите — дали да чистят кенефите, или да ринат боклука зад войнишката столова. Докато се чудеше, по коридора мина тиловакът Хайзе и успя да убеди дежурния, че е по-добре да ги прати в склада за въглища. „Да, да, бегом марш в склада!“ — ревна той. Арестантите изтрополиха навън с тежките си обувки и отново се възцари тишина.
По средата на залата върху три стола спеше Бен. Под главата си беше пъхнал един самун хляб. При всяко негово движение дървените столове под него скърцаха, сякаш ей сега ще се разпаднат. Всъщност, дори и да се разпаднеха, нямаше да им е за пръв път. Когато назначиха Том в щаба, точно тези три стола представляваха просто отломки, захвърлени зад саксията с фикуса. Първата заповед, която той получи от лейтенант Кемени, беше да намери тесла и пирони и да превърне тези отломки в нещо, върху което може да се седи без опасност за живота.
Изобщо Том беше поразен от бързината, с която го преместиха от хунтата в информационния отдел на щаба. Веднага след като се прибраха с Бен от командировката, ги извикаха при областния началник на контраразузнаването. Бен, със сцепена устна и прясна синина под лявото око, предаде записаните на оня инфарктен купон дискети и двамата дадоха показания пред някакъв капитан-следовател. След два часа се появи Кемени с личното досие на Том и го застави да подпише протокол за нещатен сътрудник на военния отдел на Управлението за обществена безопасност. А след още три дена Том, под свирепите погледи на ротния фелдфебел и старите хунтари, събра личните си вещи и се премести на новата си служба — младши компютърен специалист в щаба.