— А, значи ти си бил тоя Виноград. Всъщност… Я кажи къде работи баща ти?
— Инженер-химик, в завод за автомобилни гуми.
— Хм… — комисарят явно чакаше някакъв по-друг отговор. — А майка ти?
— Майка ми е, ъ-ъ… продавачка на зеленчуци.
— Добре де, това няма значение. Днес от столицата получихме телеграма, от Централния съвет на Легиона. — Майорът вдигна някакъв лист хартия и прочете: — „Моля командировайте Том Виноград 4 декември 11 часа зала 205 участие съвещание“. Случайно да знаеш що за съвещание е това?
— Съвсем не, господин майор. Всъщност… според мен не ме викат за съвещание, а за награждаване. Последната година работих в Легиона като компютърен програмист, там ме бяха предложили за награда, и може би затова ме викат. Миналата седмица звънях в къщи и баща ми каза, че шефът ми от Легиона е питал точно в кое поделение служа.
— Значи си компютърджия, така ли? При нас в щаба сме много зле с кадрите, постоянно идва нова техника, а хора не пращат. Държат си ги само в командуването и по възловите точки, а ние тук се чудим как да се оправяме… По всяка вероятност след седмица-две ще те преместим при нас, стига да не възразят от центъра. Ето ти документите, вземай си от склада парадните дрехи и заминавай. Командировъчното ти е за два дена, ако знаех, че е за награждаване, щях да те пусна само за един ден, но нейсе. Ясно ли ти е?
— Тъй вярно.
— Добре, свободен си!
Виноград се обърна кръгом, затвори внимателно вратата след себе си и бързо заслиза по стълбите. За пръв път от три месеца насам той си подсвиркваше.
Дъждът беше спрял, облаците се бяха вдигнали нагоре и над планините на югоизток се показаха парчета синьо небе. Том и Бен прескачаха локвите по крайградското шосе, което се спускаше от казармите към града.
— Тази твоя телеграма забърка голяма каша при нас — разказваше Бен. — Стоя аз при началник-щаба, трябваше да му свърша някаква работа, и изведнъж идва комисарят, чете телеграмата и нищо не разбира. Някакъв си Виноград, редник от хунтата, и изведнъж хоп — в центъра на съвещание! Скандал от национален мащаб. Лейтенант Кемени от контраразузнаването звъни в управлението, иска спешно досието ти, а там пък загубили някъде всички документи за хората от твоя набор, страхотна лудница. Кемени дори искаше да те арестува — да си признаеш всичко. Добре че беше Бръснаря, той вика — сигурно младежът има някоя връзка в Легиона, примерно баща на отговорен пост, и сега му се е приискало да си отиде до вкъщи. Аз се сещам каква е работата, но си трая, а Бръснаря много го е страх от връзкари…
— За какъв бръснар говориш? — попита Том.
— За командира, полковник Зобрист. Не знаеш ли, че така му викат?
— При нас в хунтата го наричат Пирата.
— При вас в хунтата всичко ви е хунско, и прякорите дори. Да вземеш само — Телето, Курвата, Бияча…
— Слона, Фикуса… Пчелата…
— Ей, вярно бе, и Пчела си имахте — разхили се Бен. — Лятото два дена лежах в ареста заедно с него. Страшно малоумен тип… Всъщност какво пък, прякорите във войската са ценно нещо. На едно полево учение полковник Гузман от управлението само това ме питаше — как му викате на този офицер, на онзи, а аз му отговарях — това е Бръснаря, това — Джапанката, това е Кифлата, там седи Айо Медузата, а като му казах за Пуньо Гъза, направо се съдра от смях. Наистина, и Пуньо е едно видение, с неговата физиономия…
— С какво ще пътуваме? — смени темата Том.
— Влакът тръгва около шест и половина и пристига към дванайсет. По-добре е да тръгнем на стоп. Ако хванем някой към пет, в осем и нещо сме си у дома, стига да няма задръствания по магистралата. Миналия месец ме взе един капитан от въртолетния полк във Варга, караше Фолксваген-костенурка с форсиран двигател и вдигна сто и седемдесет километра в час. Изобщо не разбрах как пристигнах жив.
— Добре де, стига си лъгал. Само да не ни вали дъждът някъде…
— Няма да ни вали. На изхода за магистралата има една кръчма, „Чевръстият поп“. Точно пред нея има паркинг, а от другата страна е регистрацията на Министерството на Западните области. На всички, които влизат или излизат оттук, им удрят печати в документите за преминаване. Които са без печати, не ги пускат на бариерата. Така че ние ще дебнем колите със столични номера, които спират на паркинга, и там ще питаме шофьорите дали ще ни качат. Ние сме с военни командировъчни, така че не ни проверяват. А относно фолксвагена и сто и седемдесетте километра, това си е чиста истина, по-чиста истина от тази не ми е излизала от устата, откакто ме взеха войник…
По пътя към града Бен продължи да разказва разни истории с неочакван край и съмнителна достоверност, така че двамата почти не усетиха двата километра път до магистралата.