— Че нали повечето вестници са под прекия контрол на Легиона? — обади се Бен с пълна уста. — А опозиционните, ако се съди по последните ви думи, са под контрола на Управлението.
Арбиб си наля поредната чаша вино.
— Да, вярно… Съвсем забравих, че разкритията в пресата очевидно са режисирани.
Том неспокойно се размърда на стола си.
— Добре, но вие защо ни разказвате тези неща? Не рискувате ли да си навлечете някоя неприятност?
— О, допреди две години нямаше и да си помисля да говоря с вас на подобни теми. А преди месец щях да ви спестя поне деветдесет процента от разговора. Но не виждате ли, че само за седмици страхът на хората от инспекторите на Легиона изчезна напълно? Самите инспектори вече не знаят кое е редно, кое — не и ако нещо не е редно в някакъв смисъл, дали и в останалия смисъл не е редно… Скандалите и младежките вълнения постигнаха важна цел: изчезна страхът от всесилието на Легиона, а с това — и самото всесилие…
Сякаш за да потвърди думите на Арбиб, на съседната маса едър брадясал мъж с мазен каскет обясняваше на събеседниците си: „По-добре е държавата да я управляват мошеници, отколкото некадърници… В завода съм имал началници мошеници, имал съм и началници некадърници и знам с кои от тях се живее по-добре. Нали така?“ Около него някои викаха „Вярно, така е!“, други спореха: „Абе, не е така, ама нали жени и деца храниме, няма само другите да крадат…“
— Освен това вие двамата ми се виждате умни момчета. Особено Бен, такъв номер успя да ми извърти с този облог… Умните хора трябва да държат един на друг, да споделят помежду си неща, които няма откъде другаде да научат…
Бен се усмихна и оживено продължи:
— Представете си само следната картинка: президентът се появява по телевизията и чете реч — нацията се движи в такава и такава среда с такава и такава скорост, пред нас на еди-какво си разстояние има пропаст, спирачките и воланът са в заложната къща, а парашутите се раздават само на заслужили членове на Легиона…
В този момент някой сложи ръка върху облегалката на стола до Том. Той се обърна натам и видя лейтенант Кемени — цивилен, в червено спортно яке и анцуг.
— Дрънкаме, а? — ухили се Кемени, седна на стола и огледа с гладен поглед масата.
Арбиб му се усмихна приветливо. Бен се плесна по челото, огледа се и тропна със солницата по масата.
— Ало, келнерката! Не чува… Шишчета за господин лейтенанта! И една… не, две бутилки от червеното!
— Доста пари ти се намират днес — забеляза Кемени.
Бен му обясни за облога. Кемени се усмихна и поклати глава.
— Ех, Арбиб, Арбиб, казах ти, че ти пращам интелигентни хора, не като твоите студенти в свободния университет…
— Като ви видях да влизате, се сетих една история — каза разгорещеният от виното Бен. — Тя се случи с мен и с Мартин Кемени, мой познат аспирант по икономика. Не знам дали ви е роднина или просто съименник…
— Мартин Кемени… Не съм чувал за такъв. Изобщо, роднини в столицата май нямам.
— Добре, това няма значение. Мартин, както казах, е икономист. Преди около две години аз му дадох идеята да направи математически модел на националната петролна индустрия. Това не е сложно, подобни модели често се правят по света. Аз се занимавах с компютърните сметки, а Мартин събираше данните, необходими за модела. С общите показатели всичко вървеше нормално: цени на суровия петрол, вътрешно потребление, цени на бензина, доходи на глава от населението и други, всички тях ги измъкна от статистическото управление. Но после работата опря до някои вътрешни за нефтопреработващата индустрия параметри — производствени разходи, чисти печалби на концерните, платени данъци и някои други, които не запомних. За да ги получи, Мартин се вмъкна в промишленото министерство с пълномощно от директора на икономическия институт. И тук започнаха интересните неща. До нужните ни данни така и не успяхме да стигнем. Навсякъде казваха, че не знаели кой точно отговаря за тях. Накрая Мартин се докопа до ресорния шеф и успя да уреди разговор с него. Отиваме ние в кабинета му в пет часа следобед, той се усмихва мило и ни казва, че имал много напрегнат ден, а разговорът можел да се окаже дълъг, затова по-добре било да отскочим до едно ресторантче наблизо и там да поговорим. Сядаме ние в мерцедеса му, а той ни откара право в „Херострат“, има едно такова елитно заведение в покрайнините на града. Там шефът поръча за тримата ядене и пиене и започна следният разговор: ние сме били умни младежи, той разбирал перспективите на работата ни и така нататък. Само че не можел да ни предостави данните, които ни трябват. Нещо повече, той бил сложен на този пост именно да следи никой да не се занимава с тях и ако някой проявява излишно любопитство, да го спре. А ако той не го спре, има други, които ще го спрат по много по-брутален начин. Спомена още, че зад него стоят важни личности и сили от Легиона и чужбина. Тогава Мартин Кемени му каза, че той не би се противопоставил на тези сили, но просто не иска хвърленият от нас труд да отиде на вятъра. А Хикс (шефът наистина се казваше Хикс) извади от куфарчето един бял плик, мушна го в джоба на сакото на Мартин и го тупа по гърба: вие сте интелигентни хора, при вас нищо не е на вятъра. Излизаме от ресторанта, Хикс духна с мерцедеса си, Мартин отваря плика, а вътре — съвсем прилична сума във валута. Брои парите, вика — че аз за половин година не получавам толкова! Чак тогава се усетихме как са ни купили, луксът в ресторанта ни беше взел акъла.