След два дена Мартин ми се обажда по телефона. Казва, че шефът на института му препоръчал да зареже петролната индустрия, изследванията не били перспективни и институтът рискувал да му намалят субсидиите. Започна да се тюхка как никаква наука не може да се прави у нас… И изведнъж ми хрумна идея. Викам му: ами защо не хванем някой друг отрасъл, някой, около който мирише повечко? Ще стигнем донякъде, ще ни заведат на вечеря и хоп — още един плик в джоба. Мартин отначало не се съгласяваше, но се изпусна пред жена си и тя го убеди. А той наскоро се беше оженил и чакаше дете. В крайна сметка избрахме тютюневата индустрия. По аналогична процедура стигнахме до ресорния шеф. Той ни заведе в същия ресторант, където с нас говори някакъв депутат, от ръководството на комисията по земеделието. Излязохме обратно с плик, два пъти по-дебел от предишния. Цялата тази работа страшно ни хареса и избрахме за следваща жертва строителния пазар. Вече имахме опит, така че на нужните места направо намеквахме на какво сме готови. Оттам заработихме не един, а два плика: просто в строителното министерство две различни групи чиновници бяха купени от две мощни фирми с чуждестранно участие…
Цялата тази история се разигра в течение само на един месец. Когато разделихме парите, Мартин си взе фолксваген-голф, зелен дизел. Аз си купих компютър, червено сако и шлифер. По това време се запознах с Марта, тя работеше вечерно време като сервитьорка в „Херострат“. И до днес тя смята, че съм свързан с мафията — бях се изтупал като баровец, с обувки от червена кожа и златна игла на вратовръзката, вечерях с важни чиновници и ми пъхаха пликове в джоба…
За следващо поле на дейност избрахме производството и търговията със зърно. Бяхме чували, а и въе също сте чували, за аферите с износа на пшеница. Хванахме съответното отговорно лице, поговорихме в кабинета му и уредихме среща след три дена. На втората сутрин обаче в квартирата ми нахълта полиция, взеха на компютъра и ме доведоха в участъка. Там гледам — Мартин вече ме чака в килията. Заведоха ни при един следовател, той заяви, че сме арестувани по подозрение в шантаж на служебно лице и компютърът ми щял да бъде проверен за секретна или други важна информация. Тогава аз му разказах всичко — така както го разказвам и сега. Не разбрах дали той повярва нещо, но през цялото време се държеше за главата… След няколко часа ни освободиха и ми върнаха компютъра. Задържаха само диска под предлог, че трябва да го прегледат изцяло, и казаха, че ще ни привикат, когато стане време. Оттогава досега обаче не са ни изпращали призовки. Сигурно или са зарязали делото, или не е имало никакво дело, а всичко това е било само за сплашване…
Бен свърши разказа си и огледа останалите. Те слушаха внимателно, но явно не вярваха много на думите му.
— Интересно… — промърмори Арбиб. — Но защо ли са ви предлагали тоокова пари? Не ще да е само за мълчанието. То обикновено се заплаща много по-лошо, знам го от личен опит.
— Не знам защо ИЗОБЩО ни даваха пари — отговори Бен. — Не им искахме никакви свръхважни сведения, които могат да вкарат някого в затвора. Най-вероятно се плашеха от компютърната обработка. Кой знае какво са мислели за възможностите на компютрите — нали не са специалисти, а в научната фантастика се случва какво ли не…