— Това ми се вижда много вероятно — каза Кемени. — Самият аз, преди Рафаел да ме научи да работя с компютри, ги смятах за нещо едва ли не граничещо с магията. Даваш на компютъра някакви данни, а той ти отговаря едва ли не всичко, за което можеш да си помислиш…
— Следващия път им казвай, че правиш моделите не с обикновени, а с неформални компютри — предложи Том. — Съвсем ще им вземеш акъла.
— Следващ път няма да има. Ако опитам утре такъв трик, сигурно просто ще ми строшат главата.
— Да не са ви сметнали за агенти на Управлението? — предположи Арбиб. — Може този Мартин Кемени да е работил за службите.
— Не-е, това не ми се вярва. Мартин изобщо не прилича на агент на Управлението. Дори обратното, външно изглежда честен човек…
За няколко секунди всички на масата млъкнаха. Кемени дояде шишчетата си и погледна останалите.
— Хайде, това вино нас чака… Рафаел може да разказва небивалици до среднощ, а и Арбиб не му отстъпва по фантазия. Я най-добре наздраве за тези, които печелят облозите! И за онези, които ги губят, и за онези, които ги изпиват…
Въпреки че едвам пазеха равновесие, Том и Бен успяха да уцелят тясната вратичка до будката на дежурния на портала. Самият дежурен сладко спеше, забил глава в книгите на масата пред себе си. Алеите бяха потънали в непрогледен мрак, само от прозорците на хунтата се процеждаше слаба светлина и се чуваха юнашки пиянски викове. В събота вечер хуните се забавляваха по хунски. Том знаеше що за забавления са това и си беше дал дума никога да не попада на едно място заедно с пияни хунтари…
От стаята на оперативния дежурен се носеха звуци от компютърна игра. Дежурният явно играеше „Лунен патрул“, и то доста добре — враговете експлодираха един след друг. Том и Бен преминаха тихо покрай прозорците му и хлътнаха в своята сграда. Там също беше весело, щабните шофьори се бяха събрали пред телевизора, гледаха филма и пиеха от канчета гадна местна ракия. В другата стая играеха белот — когато не се караха помежду си, пляскаха картите по масата така майсторски, че се чуваше чак в коридора.
В своето спално помещение двамата завариха само помощник-писаря Марк Прибрам. Той беше запалил лампата и четеше вестник „Борба“.
— А, ето ви и вас — измърмори той, щом видя влизащите. — Опората на нацията се прибира от запой…
Едната опора на нацията се просна на леглото, без да сваля фуражката си. Другата се надвеси над вестника.
— Още ли четеш този боклук? — заядливо попита Бен.
— По такива въпроси с ченгета не говоря.
— Намерил кого да нарича ченгета… — изпъшка Том изпод свляклата се на лицето му фуражка.
— Че тогава защо работиш за службите?
— За да не ме върнат обратно в хунтата, ето за какво! Четири месеца изкарах там и нямам намерение да изкарам нито ден повече. Ти какво би предпочел — да киснеш в щаба в помощ на службите или по цял ден да копаеш канали за телекомуникационни кабели? В хунтата са събрали всички отрепки от областта, няма един нормален човек, да стане разговор, пък ако ще и такъв като нашият сега…
— Добре, стига сме се заяждали — миролюбиво каза Прибрам. — Но не мога да разбера откъде се взе у Бен това отвращение, тази неприязън към опозицията? Та нали там има честни, умни хора. Бен, вземи писателите Ентуисъл и Марсалия, защо мразиш хора като тях?
— Че кой ги мрази? — възрази Бен. — Специално Ентуисъл е много талантлив, аз самият го чета с удоволствие. Но не мога да понасям някой да ме учи как да живея. Двайсет години от Легиона се мъчат да ми втълпят в главата глупостите си. За тези двайсет години те не ми втълпиха нищо, но за сметка на това се убедих, че на нищо и на никого не трябва да вярвам! Това е единственото нещо, за което искрено съм им благодарен. Делото на Легиона, националните идеали, Бог, истина, справедливост — такива животни няма. Няма ги, защото не може да ги бъде! С какво ще се съобразявам и с какво не, решавам аз, а не някой чичко отгоре. Погледни само твойто вестниче. На всеки ред ми обясняват кои са добрите и кои — лошите. Ами че аз много по-добре от тях знам какви безобразия се вършат горе! И не само аз. Само повтарят като папагали — корупция, корупция… Това ме обижда, разбираш ли? Те смятат мен, читателя, за малоумен. Да оставим настрана това, че и те, както всички останали, делят света на добри и лоши, на свои и чужди, на истина и лъжа… Все едно че сме седемнайсти век, а не…
— Циник — каза Прибрам с досада.
— Да, циник — отвърна доволно Бен.
— Всъщност, донякъде те разбирам… Никога през живота си ти не си виждал нещо друго освен това вонящо блато. Не можеш да си представиш, че някъде другаде, извън вонящото блато, може да съществува истински, духовен живот, не си го виждал този живот…