— Хайде да тръгваме — подкани Бен.
— Чакай поне да чуя песента до края, интересно ми е как свършва…
— Че как миже да свършва? Хепиенд, как иначе.
— Какъв хепиенд?
— Най-обикновен: „Служебно порицан и публично ебан, лежи на пътя Михаил със гъз разпран“. Щом добрите побеждават, значи е хепиенд, независимо от разпраните гъзове…
Том се изхили, хвана своята дръжка и двамата помъкнаха сандъка.
Потеглиха веднага след изгрев слънце. Кемени караше джипа, а до него Том, със зареден автомат до себе си и разгъната на коленете си карта, говореше по радиофона с базата на спасителните хеликоптери. Оттам обясняваха кои пътища са прекъснати и откъде може да се минава, и Том отбелязваше на картата разрушените зони.
Пътят до лагера, откъдето през нощта избягаха хуните, бе най-много осемдесет километра. Според базата обаче, в района на Дяволската клисура той бил пресечен от огромен поток втвърдила се лава. В този район други пътища нямаше, от двете страни на клисурата се издигаха стръмни каменисти склонове, а обиколният път щеше да бъде почти двеста и петдесет километра. От базата предупредиха и за отровни газове, появили се в околността в резултат на Бедствието и разнесени насам-натам от вятъра.
По пътя си минаваха през изоставени, рушащи се села. Съборени огради, хлътнали изкърпени покриви, стени с опадала мазилка, дворове, обрасли с храсталаци. На десет полусрутени къщи се падаха най-много по една-две здрави. И най-страшното — в селата не бе останала жива душа. Само подивели псета лаеха яростно след джипа, докато той криволичеше, за да избегне дупките в изровения асфалт. Вратите на магазините и кръчмите край пътя бяха прясно заковани с дъски.
— Всички са избягали — каза Том. — Уплашили са се от Бедствието.
— От тези села бягат вече двайсет години — обади се Кемени. — Едно време тук са живеели много хора, преди войната това е бил един от най-богатите краища в страната. А после всички се хвърлили да бягат към градовете. Казват, че изведнъж климатът се променил, болести и гризачи нападали реколтата, на полето не се раждало почти нищо и станало невъзможно да се живее… Сигурно по време на Бедствието тук е имало съвсем малко хора. И малкото останали са избягали…
Пътят се катереше по хълмове, спускаше се в долове, пресичаше полупресъхнали реки. Само някои ниви бяха изорани или засяти, резките им граници ясно се очертаваха на обраслото с тръни поле около тях.
Когато джипът излезе от поредния завой, Том и Кемени видяха срещу себе си няколко каруци с цигани. Когато се изравниха с джипа, циганите започнаха да викат, да ръкомахат и да сочат с ръце някъде зад себе си, в посоката, откъдето идваха и накъдето отиваха Том и Кемени. Каруците бяха пълни с шарени вързопи, с кокошки, наблъскани в плетени кошове, отстрани се подаваха няколко свински зурли. Три-четири циганчета скочиха от каруците и се втурнаха да тичат след джипа, викайки: „Бате, дай консерв, дай консерв!“ Том спусна стъклото на вратата, извади една консерва и я търкулна назад по асфалта, където циганчетата се сбиха за нея…
След близо три часа Кемени спря джипа на един кръстопът. Отстрани на кръстопътя течеше вода от каменна чешма с три чучура, а до чешмата се издигаше дървен навес. На пирон, забит в една от гредите на навеса, висяха нечии бог знае кога забравени окъсани работни дрехи. Слънцето се беше вдигнало и огряваше стръмните скалисти склонове на съседния хребет. Рядката гора по билото току-що се беше разлистила и придаваше на планината свежозелен цвят… който, странно защо, в далечината преминаваше в синкавожълт.
Това беше началото на Дяволската клисура. Кемени и Том слязоха от джипа, за да се освежат и да пийнат студена вода. Но вместо свежия планински полъх вятърът носеше от клисурата странна тежка миризма. Кемени подуши въздуха и нервно погледна химическите датчици, закрепени отстрани на вратата на джипа. Разноцветните лампички на датчиците не светеха, но въпреки това той нареди на Том да държи противогазите готови. Кемени извади от джипа някакъв уред, наведе се над чучурите на чешмата, провери с него дали водата е химически чиста и чак тогава се наведе, за да наплиска лицето си… Двамата се поразтъпкаха за няколко минути, колкото Кемени да изпуши една цигара, след което бавно, на трета скорост, поеха надолу по завоите на клисурата.
Въздухът ставаше все по-тежък и по-тежък. Двамата надянаха противогази малко преди да замигат светлините на химическия контрол. Цялата клисура беше покрита с жълтеникав прах, сякаш посипан от самолет, и колкото по-надолу слизаше джипът, толкова по-дебел ставаше слоят прах. В тези условия пропътуваха няколко километра. Том следеше картата: до лагера на хунтата оставаха само два остри завоя. Когато обаче бавно, с трийсетина километра в час, навлязоха в първия завой, пред очите им се разкри такава гледка, че Кемени веднага закова спирачките.