Кемени разреши да свалят противогазите чак на кръстопътя с чешмата. Там той спря джипа, изключи двигателя и извади от жабката папка с чисти бели листа.
— Почивка — изпъшка той. — Ако искаш, можеш да обядваш.
Том жадно гълташе свежия въздух. Докато си наплиска лицето със студена вода от чешмата, Кемени седна на пейката под навеса и сложи до себе си папката.
— Вие ще обядвате ли, господин лейтенант? — попита Том.
— Първо трябва да опиша на хартия какво съм видял долу, още докато впечатленията са ми свежи. Всъщност… Отвори една от малките консерви, отрежи две филии хляб и ми ги донеси тук.
Том занесе яденето на Кемени, после постла вестник върху предния капак на джипа, извади консерва и хляб за себе си и се залови да яде. Когато свърши, Кемени още пишеше. Беше изпълнил два листа със сбития си почерк, отвреме-навреме се замисляше, бодваше с вилицата си парче месо от консервата и продължаваше да пише. Тогава Том хвана автомата си, свали маскировъчното яке и легна отстрани в меката трева.
— Ставай, време е — гласът на Кемени извади Том от дрямката.
— Какво, връщаме ли се?
— Когато свършим работата, тогава ще се върнем.
Том се изправи и разтърка очите си с юмруци.
— Какво още остава, господин лейтенант?
Кемени му махна с ръка да се приближи. На капака на джипа лежеше разтворената карта.
— Трябва да стигнем до полигона „Щит“. Там в нощта на Бедствието е било разположено едно от отделенията на хунтата. Тогава връзката с целия полигон пропаднала и за съдбата на бойците не се знае нищо. Моя задача, а значи и твоя, е да огледаме мястото на лагера им.
— А полигонът „Щит“ засегнат ли е от Бедствието?
— Някои части — да. За съжаление наблюдателите нямат пълна информация точно за този район, тъй като вертолетите им са били заети с гасенето на пожарите около Хварин…
Двамата разгледаха картата. До полигона можеше да се стигне по прекия военен път, но според базата огромен район около него бил напълно обезобразен от Бедствието и пътят бил напълно непроходим. Затова Кемени очерта нов маршрут, който обикаляше чак през незасегнатата територия около границата. Погледнаха часовниците си, беше три и половина следобед, и седнаха в джипа.
…Пътят се виеше високо по хълмовете, а ниско долу течеше граничната река. Отсрещните хълмове и гори принадлежаха на друга нация, на друга държава, на друг военен блок. Там, зад планините, вражеските армии доскоро играеха същите скъпи, смъртоносни и безсмислени военни игри, както и от тази страна. Когато след три месеца щеше да влезе в сила договорът за ограничаване на оръжията, най-накрая армиите щяха да се отдръпнат от границата и за пръв път от тридесет и шест години хората от двете й страни щяха да могат да я пресичат без страх и формалности. Щяха отново да се съберат нелепо разделените села, родове и семейства… Майката на Том беше родена точно в едно такова разделено на две от границата село. Той знаеше как хора, говорили на един и същ език допреди войната, трябваше да се вричат във вярност на две враждуващи нации, как бяха принуждавани да се мразят едни други и как вместо да се намразят, те намразиха онези, които ги насъскваха едни срещу други, срещу своите роднини и близки от другата страна. Намразиха оялите се политици, намразиха писателите ултрапатриоти и демагози, журналистите, готови по заповед на Легиона да залеят всеки с помия, активистите, отговарящи за разпространението на организираната любов и ненавист…
Кемени рязко сви по някакъв страничен път, покрит с чакъл, и подкара нагоре през напечените от слънцето голи баири. Джипът се люшкаше, друсаше, гумите му хвърляха назад ръбестите камъчета. По едно време преминаха покрай пуста каменна кариера. Празните тенекиени бараки бяха с изпочупени стъкла, виждаха се два изоставени ръждясали багера и обърнат наопаки оранжев леген от самосвал. Върху легена беше кацнала някаква едра хищна птица, може би орел или сокол. Кемени спря джипа, извади пистолета си и без да слиза от джипа, изгърмя два патрона по птицата. Той обаче не уцели, един от куршумите с писък рикошира в легена, птицата разпери криле и отлетя невредима към високите бели скали над кариерата.
Най-накрая каменистите хълмове свършиха, пътят тръгна надолу и пред очите на Том и Кемени се показа открита въглищна мина. Залежите явно се бяха изчерпали още преди години, стръмните стени на ямата бяха покрити с бледа трева и хилави храсти, а дъното беше обрасло с тръстики и папури, между които се виждаше ръждивочерна вода. Пътят минаваше покрай мината и водеше към железопътния възел в долината на река Дуда, но малко преди него Кемени зави по асфалтираното шосе, виещо се нагоре по течението на реката.