Хоор говореше без да спира, с някакво странно спокойствие в гласа, сякаш зад това спокойствие се криеше страх и несигурност.
— Преди няколко години имах пчелин горе в планината. Ставаше хубав мед, и изкарвах доста пари от него. Само че един ден близвам меда, а той, вместо да е сладък, е леко солен на вкус! Започнах да захранвам пчелите със захарен сироп, но и това не помогна — медът ставаше все по-солен и по-солен, най-накрая се уплаших, разтурих кошерите, пчелите подивяха, а медът, който остана, го давах с помията на прасето. Прасето добре се охрани, и месото му беше вкусно… Същата година на лозето на шурея се роди люто грозде. Е, не силно люто, а само леко, като праз лук. Шуреят и той се уплаши, искаше да изкорени лозето, но синът му го разубеди — дай, казва, първо да направим вино от това грозде, пък ако виното не става за нищо, тогава ще го изкореним. Така и не разбрах какво вино е станало, никога не изнесе от него да почерпи, но лозето остана и до ден днешен ражда люто грозде… А горе, из планината, ставаха още по-лоши работи.
Двама братя от селото имаха там кошари, гледаха овце. Караха я криво-ляво, по някое време почнаха да се оплакват, някакви гадини нападали стадото и съсипвали вълната на овцете. А един ден по-младият от двамата идва в селото, право в кръчмата и почва чашка след чашка. Гледам го — целият прежълтял, питам го какво става, а той разправя как вечерта кошарите били нападнати от хиляди мравки. Мравките били по една стъпка дълги, със зеленикава броня, движели се в колона, полазили на покрива и започнали да отнасят керемидите! Братята не можали да направят нищо, кучето им се хвърлило върху мравките, но те го подхванали така, че братята едвам го отървали, мравките му откъснали заден крак. За няколко часа на покрива не останала нито една керемида. Никой тогава не му повярва, но аз се качих с него на кошарите и с очите си видях ометения покрив, пътеката, утъпкана от мравките, и един мравешки крак, който кучето било отгризало. Братята едвам изтраяха до есента, продадоха овцете и избягаха в града, кошарите запустяха и до Коледа нищо не остана от тях. Може би някои от селото са ги разтурили и са взели гредите и останалата дървения, а може и мравките да са ги опоскали… По-късно чувах, че някакви ловци от съседното село също били видели мравките, само че тогава не мъкнели нищо. Изобщо, ловците виждаха много странни неща. Една сутрин, още на разсъмване, двама бяха видели някакви огнени стълбове и колела да се издигат над една поляна между хълмовете. Няколко човека отидохме дотам и какво виждаме: на изсъхналата от сушата трева, а тогава пет месеца не беше падала и капка дъжд, се очертали някакви кръгове и резени от дъги, по няколко метра широки, и вътре в кръговете расте съвсем свежа трева, сякаш току-що покарала, и дори гъби и пролетни цветя поникнали там. Тогава старият Ребо казва — нечиста сила ги е накарала да покарат в сушата, недейте да ги берете, недейте дори да ги докосвате, кажете и на роднините си… Пък на следващата пролет навсякъде поникнаха някакви нови, невиждани досега растения. Помня как двете ми внучета бяха набрали букет цветя, носят го на баба си, бог да я прости, а тя като ги сгълча — това са, казва, гяволски цветя, хвърлете ги надалече и си измийте ръцете, мен старата баба Кана ми е говорила за гяволските цветя. Тази баба Кана вие не я знаете, беше дърта вещица, знаеше много неща и умееше да вижда бъдещето. Тя постоянно мърмореше за някакъв гняв божи, как ще се стовари върху нас и как съжалява, че няма да е жива да види как се каем за греховете си… Умря през януари месец, а аз сега се чудя дали Бедствието през оная нощ не е същия гняв божи? Само че баба Кана не позна за това, че ще се разкайваме. Не се разкайваме, а още повече псуваме бога и вси светии, по нашите места може и да се водим християни на книга, но иначе сме си същи неверници, не знаем ни правда, ни кривда, ни грехове…
Хоор млъкна, бръкна в джоба си, драсна клечка кибрит и запали цигара. Кемени се наведе към пламъка и запали своята.
— Виноград, бягай до джипа и донеси ядене — каза той.
Том стана, но Хоор го задържа с ръка.
— Вие сте ми гости и ще ви храня аз. Ядене имам, колкото си искате — месо, мляко, сирене, яйца… Само с хляба съм зле, защото фурнаджията от съседното село вчера избяга към града, така че донеси, ако ти се намира.
Когато Том се върна с твърд самун под мишница, около масата нямаше никой. Гласът на домакина идваше от открехнатата врата на къщата, откъдето излизаше сноп светлина. Том тръгна натам, задържа за малко погледа си върху двата некролога и черната кърпа на вратата, и влезе вътре.