Озова се в широка стая с пръстен под, нисък таван и гола, слаба, прашна електрическа крушка под него. Хоор ръгаше въглища в чугунената печка, върху която вече цвърчеше тиган с пръжки, а Кемени разглеждаше избелелия плакат на стената. Плакатът беше на футболния отбор на Хварин, от годините, когато три пъти подред стигаше до второ място в класирането и трите пъти някой столичен отбор с разни машинации му измъкваше под носа шампионската титла. Том седна на миндера до Кемени, а Хоор се протегна и включи допотопния телевизор, който стоеше на масичката в ъгъла.
— Няма звук — обясни той. — Развали се по време на Бедствието. Точно преди него седяхме тук двамата със сина ми, пиехме и гледахме филма. После настана такъв ужас, че никой от нас дори не помисли за телевизора… Чак когато го пуснах вчера вечерта, видях, че звукът се е изгубил.
Кемени държеше нещо в ръце под масата. Том се дръпна малко назад и успя да разпознае служебния му диктофон. Сигурно Кемени е записал целия разговор на масата отвън, помисли си Том. И ще го предаде където трябва, а там какво ще направят с него, може само да се гадае…
По телевизора показваха новини. По-голямата част бяха безкрайни репортажи от някакви улични безредици. Том се мъчеше да познае само по картината, тъй като звук нямаше, къде са станали безредиците. Чак като показаха един от водачите на тълпата, който крещеше нещо с мегафон на хвърлящите камъни по полицията младежи, Том разпозна зад него централната фасада на столичния университет.
През това време Хоор донесе отнякъде кана с вино, извади чаши, седна до масата и се загледа в телевизора.
— Какви са тия хулигани? Къде се бият?
— В столицата — късо отговори Кемени.
— Така ли? — Хоор се заинтересува. — И кои се бият? Младежът е от столицата, може той да ги знае…
— Сигурно са от опозицията — каза Том, — а може и да са от Братствата.
— Братства?… Какви са тези Братства?
Том накратко обясни на Хоор за братствата. Хоор кимаше разсеяно, а когато Том спомена, че армията често залавяла техни членове в заградените райони, лицето му се проясни.
— А, значи това били… Преди месеци се мяркаха и по нашите места. Тогава областният управител беше обещал на нас, членовете на Легиона в областта, по едно прасе награда за всеки заловен хулиган. Той ги наричаше просто хулигани, каза, че се занимавали с антидържавна дейност и че ги издирвала полицията. Та по тази линия ние от тукашните села взехме доста прасета. Аз съм говорил няколко пъти с тях — просто по служба, нали съм човек на власт, трябва да ги разпитам какво дирят по нашите диви баири. Те пък ми говорят също като баба Кана — идва второто пришествие, тежко се пише на вас, дето сте се поставили в служба на властта, защото властта в тази държава била дадена от дяволските сили, спасявайте душите си, докато е време, и други такива. Тогава, разбира се, смятах, че ме разиграват, но сега, след Бедствието, си мисля — не са били и те като баба Кана ясновидци, не са ли знаели нещо, дето нас, обикновените хора, не ни е било съдено да го знаем? Не са ли получили божие откровение?… Само че не вярвам, че са такива хора. Когато ги ловяхме, намирахме в раниците им всякакви уреди, техника, дето никой по нашите села не е виждал. А хора, които се занимават с техника, според мен не могат да получат божие откровение, за него трябва вяра, а машините учат човека да не вярва, учат го само да смята и да печели… Хулигани са си и нищо повече, а това за второто пришествие са ми го разправяли само за да се отърват от мен. Не ги ли виждам сега на телевизора как хвърлят димки по улиците и как чупят витрините и стъклата на колите…
Хоор стана и донесе тигана от печката. Тримата се нахвърлиха върху апетитно миришещите пръжки и ги ометоха за нула време, докато си пийваха от тежкото домашно вино. През това време на екрана на телевизора се появи самият президент и зачете някаква реч. Том гледаше опротивялата на цялата нация подпухнала физиономия с тъмни рогови очила и изпитваше истинско наслаждение от това, че и да иска, не може да чуе омръзналите му до втръсване мисли за единството на народа…
— А вие какво смятате? — попита ги Хоор. — Кой е виновен за Бедствието? Или пак, както винаги, няма виновни?
Том и Кемени се спогледаха.
— Кой знае — отвърна Кемени. — Напоследък търсят виновници само за неща, за които никой не е виновен. А тези, които си пълнят гушите за сметка на народа, никой не им търси отговорност.
— Виж, за това сами сме си криви — каза Хоор. — Щом пуснахме веднъж най-големите риби да правят каквото си искат, вече не можем да спрем и по-малките. На времето не беше така, в Легиона имаше здрава дисциплина, дори по най-високите места не бяха спокойни за себе си — ще дойде някой ден проверка за корупция, и ще излетят като тапи. Всъщност, тогава често излитаха и просто ей-така…