Умората от дългия път и безсънните предишни две нощи здраво налегна Том. С мъка той успяваше да държи очите си отворени, докато домакинът разказваше на Кемени спомени от военните години. Как цялата област била окупирана, как партизаните всявали страх и ужас в окупационната армия и нанасяли жестоки удари по нейните части, държали в ръцете си всички проходи и пътища и как противникът пращал самолети и хеликоптери, за да ударят планинските им убежища. Как при отстъплението части на противника се барикадирали в някакъв манастир и как настъпващата наша редовна армия го унищожила с право мерене от танкове, и как след като разрушили манастира, пресъхнали лековитите извори с минерална вода…
— Къде мога да легна да поспя малко? — попита полузадрямалият Том.
— Лягай направо тук, на другия миндер — предложи Хоор. — Оттатък в стаята не съм палил печка и е студено…
Том свали тежките си обувки и маскировъчната униформа, опря автомата до стената и се зави с грубото вълнено одеяло, което намери на миндера. Заспа почти веднага, без да обръща внимание на дрезгавия глас на Хоор, който продължаваше да разказва на внимателно слушащия Кемени безкрайните си преживелици.
Пред бариерата на входа на полигона „Щит“ ги очакваше изненада. Когато Кемени излезе от джипа и тръгна към фургона на пропуска, оттам излезе висок, мургав офицер със сиво-черната униформа на вътрешните войски и капитански пагони, обшити с червено-черна лента — комисарски пагони на Управлението за обществена безопасност.
— Вие сте лейтенант Кемени, ако не се лъжа?
— Тъй вярно.
— Аз съм капитан Изард от осми отдел на управлението. Нося заповед за прехвърлянето ви в разпореждане на отдела — и капитанът извади от чантата си някаква бланка за шифрограма.
Кемени озадачено разглеждаше бланката.
— Че нали Управлението имаше само седем отдела? — каза той.
— БЯХА седем — отговори Изард и извади още една шифрограма.
Кемени се почеса замислено по врата.
— А тази заповед… координирана ли е с щаба на спецармията?
Изард извади още две шифрограми и някакъв факс. Кемени ги погледна и сви рамене.
— Е, всичко е ясно. Само че преди това трябва да огледам мястото, където е лагерувало нашето хунско отделение, там хората ни изчезнаха безследно…
— Най-добре е да дойдете с мен при началника на полигона — каза Изард и погледна часовника си. — Сега там правят оперативка за състоянието на поразените от Бедствието зони. На полигона пратиха на помощ вътрешните войски и сега спасителните работи се координират от нашия щаб. Там сигурно ще ви дадат информация за района на вашия лагер… — Изард видя Том, който още седеше в джипа, и се замисли. — Войникът там какъв се явява?
— Компютърен специалист. Взех го за помощник, в случай на нещо…
— Тогава най-добре е той да остане тук, а вие елате с мен.
Изард и Кемени седнаха в новичкия черен открит джип, паркиран в сянката на ореха до бариерата, и отпрашиха навътре към полигона. Том паркира своя джип на същото място под ореха, заключи го и тръгна към фургона на пропуска.
Под козирката на фургона стояха двама войници в сиво-черни униформи. След като Изард и Кемени се изгубиха от погледите им, те седнаха на две обърнати щайги, извадиха карти и започнаха да играят сантасе. Отвреме-навреме единият от тях, новобранец, ако се съди по уставно закопчаната куртка, вземаше бинокъл и оглеждаше с него гората и поляните на отсрещния хълм. Докато той гледаше през бинокъла, другият, дребен на ръст и с мургава лисича физиономия, надничаше в картите му, и резултатът закономерно нарастваше в негова полза. Двамата приказваха малко, на някакъв крайморски диалект, и изгледаха приближаващия се Том с пълно равнодушие.
— Какво гледате отсреща с бинокъла? — попита ги той.
— Сам виж — отговори му дребният. — Гледай към края на гората, ей там вляво от оня бор…
Том насочи бинокъла към бора и леко го завъртя наляво. В полезрението му попадна трънливата покрайнина на гората и някакви странни животни, които вървяха в колона едно след друго. Той нагоди бинокъла за леко късогледите си очи, картината се избистри и успя да разглега животните по-добре. Те бяха синкави на цвят, приличаха на мравки, но бяха много по-едри, Том оцени големината им спрямо поваления дънер, над който преминаваха, и реши, че са около един метър дълги. По конструкция на тялото досущ напомняха мравките, движеха се също като тях, в неравна колона, а някои мъкнеха на гърбовете си обли бели камъни. Том затаи дъх, хвана здраво бинокъла, за да не подскача зрителното поле, и за своя безкрайна изненада видя, че това, което мъкнеха сините мравки, не бяха камъни.