Изард погледна часовника си и кимна.
— Боецът ще го вземем ли?
— Ще го вземем — каза Кемени. — Аз съм му старши, няма как да го зарежа тук. Пък и може да потрябва за нещо.
Изард се оказа отличен шофьор. Черният джип се люшкаше насам-натам, когато заобикаляше с голяма скорост дупките в асфалта. Вместо да се лута между баирите и обезлюдените села, Изард се движеше по някакъв пряк маршрут, което много озадачи Кемени.
— Чакайте, това шосе май не е означено на моята карта…
Изард се усмихна добродушно.
— Недейте си мисли, че в картите на специалните войски е нанесено всичко. Западните области са пълни с обекти, съществуването на които е пълна тайна даже за военните от щаба на групата армии.
— За какви обекти говорите?
— Ами примерно за полигоните на централно подчинение на Пакта. Вие сигурно не знаете, че има и такива…
— Че щом тези полигони са толкова тайни, защо ми говорите така направо за тях? — усъмни се Кемени. — Не нарушавате ли инструкциите за секретност?
— Те вече не съществуват — изпъшка Изард. — Всички до един са напълно унищожени от Бедствието. Сякаш специално ги е целило. Дяволска работа…
Той изобщо не намали скоростта под осемдесет, дори и по най-неприятните завои. Излязоха на магистралата за неподозирано кратко време, след което Изард даде газ до дупка и по пътя до столицата спря само три пъти — на две от бариерите за пропуск и един път, за да зареди бензин. Двигателят на новичкия джип работеше идеално, не като щабната гробница, която Кемени остави на паркинга на полигона, и още към три и половина стигнаха добре познатите на Том столични покрайнини.
Още на първите градски кръстовища попаднаха на полицейски заграждения. Навсякъде Изард показваше служебната си карта и полицаите го отклоняваха по безопасни според тях пътища. На едно място се мярнаха войници от частите за борба с масови безредици, въоръжени с дълги палки и пластмасови щитове, те тичаха към дъното на някаква улица, където се тълпяха демонстранти със запалени факли.
— Лошо време избрахме за посещение на столицата — каза Кемени. — Току виж на главите ни се стоварила цялата безгранична любов на народа към военните…
— Овълчи се тълпата напоследък — сви рамене Изард. — Съвсем му отпуснаха края, вече нямат страх от нищо… Между другото вчера, преди да тръгна оттук, чух някакъв съвършено див слух за това, че някой от опозицията предложил десет милиона във валута на президента, за да се откаже от поста и да изчезне в чужбина. Интересно, а?
— Интересно, че и невероятно… — отвърна Кемени и точно тогава джипът направи поредния рязък завой и се озова право срещу протестиращата тълпа.
На десетина метра пред себе си Том видя плътния кордон на полицаи с щитове, които препречваха улицата. Зад тях на метър-два деряха гърла демонстрантите, скандиращи „Долу Легиона“ и „Ченгетата вън“. Не се виждаха никакви оратори или водачи на тълпата. Но Том остана поразен от невероятните плакати, които се издигаха над морето от човешки глави.
Почти всичките изобразяваха двуглавия орел на червено-черен фон, символ на нацията и на Легиона, в най-различни гротескни модификации. Имаше плакати с двуглав лешояд, вместо орел, както и такива с двуглав папагал. И лешоядът, и папагалът по нещо неуловимо в себе си приличаха на господин Президента в процес на четене на тържествена реч, явно бяха рисувани от един и същ художник. На едно място се виждаше двуглав щраус, заровил едната си глава в пясъка, докато другата държеше в клюна си чувал с долари. Другаде орелът беше изпечен, в чиния, с кръстосани отдолу нож и вилица. Под орела на един плакат имаше надпис „Пази се от мутанта“, взет според Том от някакъв научнофантастичан роман…
А на едно място орелът беше с противогаз.
Изард даде заден ход и тълпата се изгуби от погледите им. Джипът продължи да се промъква през безкрайните полицейски заграждения, да заобикаля отделните сборища на демонстранти. Пстепенно Том усети накъде кара Изард — към огромното здание от бял мрамор в центъра на града, зданието, в което се помещаваше Управлението за обществена безопасност и което народът наричаше накратко Бастилията.
След почти цял час лавиране из центъра най-накрая джипът спря на паркинга пред един от страничните входове на Бастилията. Някъде наблизо ревеше тълпата, наоколо бяха паркирани множество полицейски камионетки. Кемени и Изард взеха офицерските си чанти от задната седалка и тъкмо стъпиха на асфалта, когато точно до джипа им спря черен мерцедес. От него слезе среден на ръст човек, с прошарена коса, дипломатическо куфарче и тъмен шлифер, и се обърна право към тях.