…До печката пред входа, опрял гръб до стената зад себе си, отпуснат като чувал седеше на земята един войник със зелена юнашка фланелка и смъкнат панталон. Когато през вратата срещу него с трясък нахлуха маскираните, той дори не пожела да отмести изцъкления си поглед от голия дюшек на леглото вляво от себе си, където друг войник, също без куртка и панталон, беше награбил някакво полуголо мургаво момиче. В другия край на бараката още една двойка клатеше леглото под себе си, а до масата в средата седяха други двама войници със зачервени от алкохола лица, които опипваха по гърдите и между краката седналата между тях чисто гола млада циганка. Въздухът вътре нетърпимо вонеше на пот, тютюнев дим и евтина ракия, навсякъде по земята бяха нахвърляни униформи, шарени поли, блузки и долни дрехи, а на забитите на дървената греда пирони висяха закачени за ремъците си заредени автомати… Никой не успя да окаже абсолютно никаква съпротива на полицаите, войниците и момичетата бяха съборени на земята и чак когато маскираните им вързаха ръцете, в изцъклените им очи се появи някакъв проблясък, нещо като твърде закъсняла изненада. Едно от момичетата дори успя да извика, но му тикнаха в устата някакви бикини на червени точки, може би неговите собствени, и то млъкна.
Полицаите нахвърляха вързаните войници в каросерията на камиона. Мъжът с коженото яке погледна трите момичета, които лежаха в праха на земята, тяхната мръсна настръхнала кожа, и махна с ръка на полицаите да качат и тях. Скоро в бараката остана само той заедно с още трима от маскираните и започна да пребърква джобовете на лежащите по пода дрехи. Там не откри нищо интересно, един от полицаите ги събра върху някакво старо одеяло, направи ги на вързоп и ги занесе в камиона, докато мъжът с якето оглеждаше нахвърляните по земята празни бутилки от ракия. На масата бяха останали още две пълни бутилки, но мъжът се заинтересува от малкото четвъртлитрово шишенце до тях, наполовина пълно със странна зеленикава течност. Той лекичко подсвирна, тримата полицаи се струпаха около него, тогава той отвори шишето и помириса течността. Тя имаше същия мирис на вкиснато, като бидоните в навеса на Нияк. Полицаите също помирисаха, после кимнаха с глави, мъжът затегна здраво капачката на шишето, уви го в кърпа и го прибра в джоба на якето си.
Навън камионът изрева и потегли по черния път — основната група заедно с арестуваните заминаваше за полицейското управление в Хварин. Тримата останали полицаи свалиха нахлузените на лицата си черни маски и седнаха на пейката пред бараката, а мъжът извади радиотелефон и се свърза с шефа на операцията, за да му докладва за успешния удар на групата. Докато той говореше с шефа си, шумът от двигателя на отдалечаващия се камион бавно заглъхна в тъмнината. Седнали пред бараката, полицаите тихо обсъждаха дали някой от свързаните с трафика местни хора няма да появи при тях.
А само на стотина метра по склона над тях спотаената в тъмнината на крайпътните храсти фигура проследи с очи светлината от фаровете и бързо закрачи по шосето в обратната посока, нагоре към заставата на охраната…
Ниското пролетно слънце светеше право срещу облицованата с бял мрамор фасада на сградата на Управлението за сигурност на зоните на Бедствието. Сградата бе солидна, четириетажна, построена през последните години от управлението на Легиона, и се намираше на облицования със същия бял мрамор централен площад на Хварин, точно срещу празния басейн с фонтаните. Преди в нея се помещаваше местният клон на Министерството на Западните области и общинският комитет на Легиона. След Бедствието министерството се реорганизира в Управление за сигурност на бедствените зони, легионерите ги изхвърлиха от сградата, а долните два етажа дадоха под наем на банката „Анхел и сие“.
Отразената от мрамора ярка светлина удари право в очите старши следователя Ян Кемени, който тъкмо излизаше през стъклената входна врата. Той бръкна в джоба си, извади оттам тъмни очила и се запъти към паркинга, където го чакаше служебната кола. На метър-два зад него го следваха помощникът му Сиклоши и охраняващия ги полицай.