Кемени отчаяно изпъшка:
— Ясно… Все пак благодаря ви за информацията — и прекъсна връзката.
В колата се възцари неловко мълчание. Всички бяха чули думите на полицейския началник.
— Ето ти тебе идеална операция — продума Кемени. — Сиклоши, вие бяхте прав, изпуснали сме нещо много важно. Нещо, на което не му липсва самоувереност да разчиства уликите като слон в стъкларски магазин. Добре, че нашите експерти бързо си свършиха работата…
Сиклоши обаче бързо се съвзе от изненадата и извади от куфарчето си някакъв списък.
— Трябва да вземем мерки за сигурността на свидетелите. Военните в ареста на комендантството, Нияк — в болницата, а останалите — в местното управление… Ще инструктираме началника да усили охраната им.
— Да, разбира се. И тяхната, и нашата охрана… Обади му се по телефона, и то веднага!
Обаче още преди Сиклоши да протегне ръка към пулта, телефонът изписука. Кемени изруга и хвана микрофона.
— Тук е шести…
— Кемени, слушай внимателно! — това беше гласът на прекия му шеф в Управлението за сигурност. — Докладът ти за операцията се отменя. Когато се върнеш, ще донесеш материала лично при мен. За твое сведение, от контролния пункт на магистралата нататък ще ви следва наша кола за охрана. И никакво мотаене по пътя, а право при мен! Ясно ли е?
— Тъй вярно.
— Тогава затварям.
Кемени и Сиклоши се спогледаха озадачени.
— Интересно, а откъде ли шефът е разбрал за взрива? Нали в Хварин изобщо не знаят кой ми е началник, та да го информират през главата ми.
— А вие защо смятате, че той знае за взрива? — каза замислено Сиклоши. — Според мен шефът е научил нещо, което ние двамата ще научим чак при него, и това нещо доста го е разтревожило.
Кабинетът на шефа на Кемени беше един от най-добре обзаведените в цялото управление. В течение на дълката си кариера тук шефът бе успял да превърне работното си място в приятна за окото територия. Това обаче не пречеше на Кемени да влиза тук с твърде голямо нежелание.
— Значи разплетохте чорапа… — шефът прелистваше доклада с добродушна усмивка на лицето си. — Така ли да смятам?
Кемени се размърда на стола си. Тази вечна добродушна усмивка беше запазена марка на шефа. Независимо какво ставаше наоколо, дали той хвалеше подчинените си, мъмреше ги или ги уволняваше дисциплинарно, дали самия него го хвалеха, мъмреха или уволняваха — и това се бе случвало — усмивката не слизаше от лицето му. Какви мисли текат в главата над усмивката, никой не можеше да отгатне, и може би заради нея шефът си беше изградил ореола на една от най-солидните фигури в Управлението.
— Да, основната част разплетохме — каза Кемени. — Остават само няколко бримки, но те са най-важните… Трябва да арестуваме Хомски. Засега нямаме улики срещу него, но ще го поставя под постоянно наблюдение. След последната операция той ще е като на тръни и сигурно ще направи някой нервен ход, важното е ние да го издебнем в крачка. Освен това, нападението над къщата ми дава основания да смятам, че все пак зад Хомски стои мощна банда, макар и информаторите ни да твърдят обратното… Държим ли го под око, ще си изясним и този въпрос, а ако наистина той контролира гангстерска група, имаме шанс да я разбием.
— Няма да ни се наложи да го следим — шефът рязко вдигна поглед от папките на огромното си дъбово бюро. — Вчера Хомски е бил убит.
При тези думи настроението на Кемени, което така или иначе не беше особено радостно, се развали съвсем. Понечи да попита: „От кого?“, но знаеше, че няма смисъл — ако шефът е решил да му каже нещо, ще му го каже докрай.
— Застрелян е почти от упор с три куршума. Професионална работа. Издебнали са го привечер на пътеката между рекламната му агенция и заведението, където се отбива след работа. Тази пътека минава между дърветата зад сградата на печатницата, стреляно е със заглушител, свидетели няма… Малко преди убийството в заведението и около печатницата са се мотаели двама със сребристо БМВ. Направиха компютърни портрети, обявени са за издирване, колата също, но… С две думи, ръката на мафията.
Кемени наостри уши.
— Че нали агентите на отдела за организирана престъпност твърдяха, че мафията не е замесена в никакви операции около бедствените зони?
Шефът се протегна назад в коженото си кресло и впери поглед в тавана. На стената над главата му още личеше правоъгълното петно на мястото, където допреди пет години е висял портретът на президента.
— Кемени, ти добре познаваш нашата мафия. Знаеш, че тя е съвършено различна от италианската, американската, китайската, кавказката… На полицията по света най-трудното място в работата е събирането на улики и залавянето на босовете. След това да ги осъдят и вкарат в затвора е фасулска работа. А при нас е тъкмо обратното. В средите на престъпните групи ние имаме толкова агенти, че знаем разписанието на дейността им едва ли не с точност до минути. Ето например, казали са ми, че мафията не се занимава с хряка — и аз мога деветдесет и няколко процента да съм сигурен, че тя наистина не се занимава… А срещу босовете ние сме събрали такива планини от доказателства — тук шефът посочи с ръка към масивния сив сейф вляво от себе си, — с които някъде по света биха пъхнали в дранголника и самия господ бог! Само че ние не можем. Тук дори да успеем да добутаме някое дело до съда, там го мотаят толкова дълго по инстанциите, че накрая обвиняемите умират от старост. Дори да вкараме някой в ареста, след два-три дена отгоре ни нареждат да го пуснем под гаранция, а сумата — горе-долу колкото да напълниш един резервоар с бензин. И само посмей да не го пуснеш, веднага ще те уволнят… Е, това си има и добрите страни — поне с терористични акции, както в Италия или в Азия, не ни удрят. Родната мафия удря само разните богаташи, които не искат да и играят по свирката… И, знаеш ли, напоследък си мисля, че дори политиците сякаш гледат на това благосклонно. Нали деветдесет процента от хората у нас са бедни и мразят богатите, всяка взривена милионерска лимузина, всеки разбит офис е песен за душата на избирателя…