Шефът мълчеше и драскаше нещо с молив върху лист хартия. После настъпилата тишина сякаш го стресна и той продължи:
— Кемени, това за агента е интересна версия и трябва да се работи по нея. Но за това ще има грижа именно Сиклоши, а ти, както вече казах, ще работиш с учените. Сиклоши добре знае как се действува при случаи като този на Хукра, добър работник е и ще се справи. За сметка на това ти имаш опит при работа с интелигенцията…
— Че каква интелигенция е това? В бедствените зони работят предимно химици, физици и биолози, а те никак не обичат да ги наричат интелигенти. Те са си учени. Ако се изпусна така пред някой от тях, ще ме намрази от дъното на душата си.
— Оставаше и да не те намрази… Щом и аз, ако ме нарекат интелигент, едва не кипвам, какво остава за физиците. Аз се изразих само така, фигуративно, още повече че принципът на работа с тях е абсолютно същият. Набелязваш си по-старите и по-неуспели в науката, може и по-млади, но непременно да са бездарни. Разговаряш с тях един по един, пускаш слухове как зад гърба им някои правят бизнес с мафията и купуват коли и вили… При ниските заплати на родните учени това с колите и вилите има страхотен ефект. А после само четеш донос след донос. Е, след доносите вече знаеш сам… Това е. Инструктирай Сиклоши за работата с Хукра и действувай. Ако ти потрябва, делото по убийството на Хомски се води от Нечивари, от криминалния отдел.
Шефът се надигна от стола си и се протегна да отвори прозореца. Кемени си взе куфарчето от масичката, кимна и тръгна да излиза, вникателно стъпвайки по едрите шарки на дебелия прашен килим.
— А, Кемени! — гласът на шефа го застигна тъкмо като натисна бравата. — Забравих да те питам нещо… Случайно да знаеш какво е това „Хтло“?
Кемени недоумяващо сви рамене.
— А „Юхце“? — попита шефът.
— Че откъде да знам… А вие да не би да знаете?
— Хм… Големият ми син каза, че „Хтло“ означавало „път, който като го крадеш, се навива по дължина“. Как ти звучи, а?
— Безсмислено. Всъщност, в каква връзка ми ги споменавате тези думички?
— Ами тези думички ги пишат с черен фулмастер по телефонните кабини и трамвайните спирки. По същите кабини и спирки, по които на времето пишеха „Хряк“, сега пишат „Хтло“ и „Юхце“. Тогава изгубихме половин година само за да разберем какво значи хряк. И още нещо, освен съществителното „юхце“ съществува и глаголът „юхтея“. Така че си отваряй очите на четири, а ушите на четиринайсет…
Кемени въздъхна, сви рамене и излезе в тъмния коридор.
На площада между сградата на парламента и църквата „Св. Петър“ течеше митинг. Няколкостотин души се бяха скупчили около металната решетеста сцена с наредени от двете страни високоговорители, на която ораторствуваше някакъв дебеличък плешив мъж с козя брадичка. Усилвателната уредба беше отвратителна, речта на плешивия гърмеше от високоговорителите, примесена с хъркане и свистене в целия звуков диапазон. Кемени, чийто път минаваше точно покрай тълпата, мимоходом фиксираше с половин ухо отделни думи от словото на оратора: „истина… справедливост… права… чест…“, и отново „истина… чест… достойнство…“ Професията на Кемени беше такава, че го караше да се интересува само от факти, а не от истина, чест и достойнство, затова речта му се стори решително скучна, и той се накани да продължи пътя си. Нещо обаче спря вниманието му: в тълпата освен стандартните оръфани субекти от постоянното присъствие на всички митинги (кметството даваше под наем сцената за такива прояви) се виждаха и доста голям брой твърде културно изглеждащи хора — с костюми, шлифери, бели ризи и вратовръзки… Неволно мислите му го отнесоха няколко години назад, когато митингите се посещаваха предимно от агенти на Управлението и отстрани изглеждаха тъкмо като този. Накрая Кемени обърна гръб на тълпата и продължи нататък.
Не бе направил и десет крачки, когато някой го тупна по лявото рамо. Той се обърна нататък, но не видя никой близо до себе си, тогава погледна на другата страна и се озова лице в лице със задъхания и ухилен Марк Прибрам.
— Здравейте, господин Кемени! Нещо ново за нас има ли?