Марк Прибрам работеше като журналист във вестник „Борба“. Той използуваше старото си познанство с Кемени, за да измъква отвреме-навреме информация за нашумели следствени дела. Кемени не обичаше много разговорите с Прибрам: напоследък всяка неволно изпусната пред журналист думичка можеше да се превърне в сензация и/или служебна неприятност. Но от друга страна, това беше идеален начин за разпространение на пусканите от Управлението слухове. Като се имаше предвид, че фабрикуването на слухове се бе превърнало в основно оръжие на някои отдели в борбата им за оцеляване, познанството с Прибрам имаше и своите плюсове.
— За вас? Може да няма, а може и да има… Какъв е този цирк тука?
Прибрам пъхна ръце в джобовете на модния си шлифер.
— Това е наш митинг.
— Как така ваш?
— Ами ей така. Журналистите от всички вестници протестираме срещу проектозакона „Йорки“.
Кемени се опита да напрегне мозъка си.
— Май не съм в течение… За какво се отнасяше този закон?
— За компетенцията на средствата за масова информация. Вие какво, не знаете ли?…
Разбира се, Кемени знаеше много добре. В това произведение на писмеността, яростно оспорвано и скандално прието, просто се постулираше, че държавата няма да се занимава с достоверността на изнасяната в масовия печат и по частните радио и телевизия информация. От това произтичаха две главни следствия: първо, публикации в пресата не могат да служат за основа на административни решения, и второ, практически не може журналист да бъде съден за клевета на страниците на вестник или по телевизията. Законът беше наистина уникален, никъде по света нямаше негов аналог. Неговият автор, депутатът Йорки, казваше, че така ще се сложи край на вестникарските компромати, с които си служеха повечето политици и висши чиновници, за да предизвикат провала на съперниците си и да ги изхвърлят от постовете им. Сега каквото и да се пишеше и говореше срещу някого, дори и самият Координатор нямаше право да го наказва или уволнява без други доказателства.
— Че защо протестирате срещу него? Нали ако законът влезе в сила, никой няма да може да ви пипне с пръст. Сега постоянно има някой журналист или цял вестник следствен за клевета. Вместо да се радвате, че ще ви оставят на мира… — Кемени бе искрено изненадан от позицията на Прибрам. — По-голяма свобода на словото и да искате, няма. От този закон трябва да са недоволни тези, за които пишете — политици, бизнесмени…
— Как защо протестираме? — разпали се Прибрам. — Ами че на практика нас ни обявяват за лъжци по дефиниция. Искат да срутят целия ни авторитет. А от това най-голяма изгода ще имат именно политиците и магнатите — каквото и да пишем за тях, никой няма да вярва…
„Че кой ви вярва сега?“ — помисли си Кемени. Изведнъж усети как страшно му се иска да се заяде с Прибрам, както Бен Рафаел се заяждаше навремето — с всичкия си наличен цинизъм и скептицизъм. Но едновременно с това в главата му се зароди и някакъв смътен план.
— Знаеш ли какво, имаш ли малко излишно време? Да седнем в нашия бар, да си поговорим… А ако си послушен, ще има и информация за теб. Дадоха ми ново дело, страшно интересна работа…
Прибрам хвърли поглед към митинга. Очевидно професионалната му чест изискваше да остане на протеста, но пък не му се изпускаше информация от първа ръка, от кухнята на Управлението.
— Взел съм аванс, ще черпя — подстрекаваше го Кемени.
Прибрам наду румените си бузи и въздъхна.
— Е, така не отказвам — каза той и двамата се отправиха към ведомствения бар на Управлението, само на стотина метра от църквата.
В бара Кемени поръча за двамата водка и кока-кола и седнаха на една от свободните масички близо до прозореца. Оттам през цигарения дим се процеждаха последните лъчи на залязващото следобедно слънце. Кемени отпи от водката, беше добра, почти неразредена. Барманът знаеше на кого може безнаказано да разрежда питието и на кого — не.
— Не ми се сърдете, Кемени, но според мен този закон е работа на вашите служби. Откакто навлязох в професията, съм свидетел на едно, как да кажа… умишлено обезсмисляне на нашия труд от страна на политиците. Сякаш забравиха, че именно журналистите предизвикаха свалянето на режима на Легиона от власт. След трийсет години терор и цензура едвам направихме така, че хората отново да повярват в честността ни, да разберат, че отстояваме правата им, че се борим срещу беззаконията… И хоп — отвсякъде започват да им внушават, че лъжем, че се продаваме на мафията, че пишем по поръчка отгоре… Не се смейте, не е смешно, а е трагично…
Кемени се замисли. Истината беше, че неведнъж бе слушал шефа си в компанията на други важни клечки да обяснява колко изгоден е законът „Йорки“ за тяхното ведомство.