— Искат да ни отнемат влиянието върху хората — продължаваше Прибрам, — така Управлението отново безконтролно ще държи всичко в ръцете си. Та нали от нас излизат единствените публични критики срещу тайните ви операции и подмолните политически ходове…
— Че какво — миролюбиво каза Кемени, — вие работите срещу нас, защо пък и ние да не работим срещу вас? Няма да ти повтарям колко наши следствия затънаха необратимо след вашите вестникарски сензации. Да не говорим, че вие сами си подливате вода един на друг. Щом вестник А напише, че вестник Б се финансира от мафията и води пропаганда в полза на нечия групировка, съвсем естествено е вестник Б да му отвърне със същото — нали в тяхната редакция също са грамотни, знаят как да ги омажат с кал. И като се омажете всичките, кой ще вярва в приказките ви за честност и почтеност? Никой. Ние, ако не с друго, поне с това сме по-добри от вас — не се клепаме един друг. Е, поне не явно… Тогава защо искате вие да имате власт над хората, а ние не?
Прибрам въздъхна.
— Кемени, нашата власт не е като вашата — да приберете някого, да го държите на хладно, докато си признае всичко, по възможност да го принудите да подпише протокол и да го пуснете да си ходи. Нашата власт е по-скоро власт духовна, а не административна. Ние, журналистите, трябва да поддържаме у хората вярата им в обществото, в неговите ценности, в истината, справедливостта… И когато някой като вашите колеги почне да престъпва нормите, да погазва принципите в името на служебната си кариера, ние трябва да го разобличим — и по този начин да утвърждаваме тези норми и принципи…
Кемени се усмихна.
— А ти защо мислиш, че на хората са им необходими каквито и да било принципти? Преди сто години, разбира се, животът без тях е бил невъзможен — нашите са добри, чуждите са лоши, бог е създал света за седем, пардон, за шест дена и един почивен, съществуват рай, ад и задължително разпределение на душите между тях, от което няма как да се избяга. Щом старите ти казват нещо, значи е истина, а останалото е лъжа… Тогава е трябвало да се вярва, а не да се мисли. Само че сега не е така! Прибрам, хората поумняха, и то поумняха именно заради тези, които трийсет години им налагаха отгоре вяра и ценности. Налагаха едно, мислеха друго, а вършеха трето. И за да не загинат под тежестта на спусканите отгоре вяра и ценности, хората се научиха да ги отхвърлят, а за да ги отхвърлят, се научиха да се съмняват, да мислят със собствените си глави… Самият аз познавам и вярващи, и невярващи хора, и принципни, и безпринципни, и трябва да ти кажа, че тези последните се уреждат в живота категорично по-добре. При това положение защо са им вашите ценности и вяра? И изобщо какво според теб си мислят тези хора, като гледат вашите протести? Ето значи, уплашиха се братята писачи за местенцата и за заплатите си, и започнаха да ги дрънкат разни врели-некипели. Нещо повече, Прибрам, според мен никой вече не може да накара хората да спрат да се съмняват във всичко, процесът, така да се каже, е необратим…
Кемени млъкна, облегна се назад и погледна към Прибрам. Той слушаше внимателно, бузите му бяха поруменели още повече, а в очите му се четеше яростно желание да спори.
— За вас може и да е необратим — поде той, — но за мен не е. Досега ви смятах за принципен човек, но днес ги говорите едни… Изпаднахте до положението на ония чичковци, дето каквото и да ги попиташ, отговарят: „Тука е така“. Защо министрите са корумпирани — тука е така. Защо мафията прави каквото си иска — тука е така. Защо производството спада — тука е така. Защо народът обеднява — тука е така… Май и този отговор са го измислили във вашето ведомство, не е ли така? Вие сякаш сте се примирили с този бардак наоколо. Хората нямали вяра, и това било необратимо… Трябва да се действува, а не да се произнасят надгробни речи. Трябва да се върнат на хората нравствените ценности, колкото и време да е нужно за това, иначе бардакът ще си остане бардак, и всеки ще се спасява от него поединично, както плъховете напускат потъващия кораб. Трябва да се работи търпеливо, без песимизъм, иначе обществото ни така и няма да се нормализира.
— А трябва ли? — попита Кемени. — Прибрам, това, дето ти го разправям, не са само мои измислици. Недей си мисли, че при нас, в Управлението, на работят никакви социолози и прочие специалисти… — при тези думи той неволно си спомни за колегата си Боржо. — В правилната посока ли ще се движим, ако тръгнем обратно да насаждаме вяра и ценности у хората? И изобщо, какво е това „нормално общество“? Кой го провъзгласява за нормално? Ние знаем само какво НЕ трябва да бъде то, и това съвсем не е достатъчно за неговото построяване…