Прибрам допи остатъка от водката си.
— Нормално общество не се строи. Невъзможно е да срутим старото и да започнем наново от нулата. Единственото, което ни остава, е малко по малко да изчовъркваме от него ненормалните му черти…
— Че ако изчовъркаме всичко ненормално, нали нищо няма да остане? Откровено казано, бих предпочел някой да го срути. Няма значение кой — марсианци, свръхчовеци… Лошото е, че ние сами не можем. Какво ли не са опитвали, включително комунизъм и фашизъм, но не се получава — рано или късно всичко тръгва по старому, и то още по-зле. Сякаш най-гнилото е и най-устойчиво… Ето, представи си, че ни завладеят примерно японците и кажат — ако не работите като дяволи и не се държите като ангели, няма гювеч за вас. Как мислиш, ще се оправим ли?
— Хайде стига сме спорили — каза Прибрам, — пийнахме и почнахме да дрънкаме глупости. Най-добре разкажете за работата си. Подмамихте ме тук с вашата информация, а вече цял час само си губим времето.
Кемени се наведе напред и се опита да придаде на лицето си заговорнически вид.
— Водя делата за трафика на хряк — каза той. — Засега установихме твърдо, че той се произвежда вътре в охраняваните бедствени зони. Помощникът ми е приготвил цяла папка с материали за пресата, ще го инструктирам да ти я предостави с предимство. Арестували сме и няколко от замесените… — Кемени млъкна за момент. — Това, което не се споменава в папката, е че мафията е купила някои от учените, работещи в зоните. Така босовете са в течение на последните открития вътре. А там, знаеш, постоянно намират нови и нови неща със свръхнеочаквани приложения. Знаеш историята с хамстерите, сега се оказа, че хрякът се дестилира от някакъв сорт грозде, който расте само там вътре. А вече имаме сведения, че от зоните се изнасят и нови наркотици, за които знаем твърде малко и затова засега представляват служебна тайна. Така че учените глави са сериозно замесени. Знам, че ти имаш известни връзки в техните среди, така че можеш да подочуеш нещо интересно.
— Това е нещо ново — измърмори Прибрам. — Сигурен ли сте в това?
— Щом ти го казвам, значи имам доказателства. Само че докато следствието не приключи, не мога да ги разгласявам — знаеш, мафия… Сигурно и ти, дори и да събереш материал по въпроса, няма да успееш да го публикуваш. Току виж се окаже, че в дъното на аферата са най-щедрите спонсори на вестника ви, и естествено ще решите да не режете клона, на който седите…
— Нашият вестник няма спонсори — каза Прибрам.
— Е, може да се окаже замесен примерно шуреят на шефа ти.
— Шефът ми няма шурей.
— Колко лошо — саркастично забеляза Кемени, — сигурно и баджанак няма, нали? А накрая може да ви посетят няколко яки чичковци с метални пръти, да ви ударят по някой и друг съвет, както казваше надзирателят на ареста. Той така казваше — аз не бия, аз съветвам…
Прибрам погледна подозрително Кемени.
— Я слушайте, откъде сте така сигурен, че работата около зоните е толкова дебела?
— Следствена тайна, брат. Но на теб, като на добър познат, ще ти кажа едно: къщата, в която се произвеждаше наркотикът, беше ударена с ракета земя-земя, за да се унищожи техниката и суровината вътре и да не заловим веществени доказателства. Това е по въпроса относно дали е дебела работата… Нашите учени не се продават на дребно. Ясно ли ти е?
Кемени се надигна от масата и тръгна към изхода, Прибрам взе от масата цигарите си и го последва.
— Е, все пак не се отчайвай. Порови се из делото, поразпитай тоя-оня, може и да се получи нещо хубаво… Накъде си? Към центъра? Ех, жалко, аз съм в обратната посока, можех да те закарам с колата. Довиждане, много поздрави на жена ти…
Прибрам смотолеви нещо като довиждане и се изгуби във вечерния полумрак. Кемени тръгна към паркинга, където бе оставил фолксвагена си, като се питаше познал ли е, по дяволите, какво трябваше да каже и какво — да премълчи…
ЮНИ
— Значи си бил в зоните веднага след Бедствието? — попита Тина.
— Щом ти казвам, значи съм бил.
— И какво си видял там? Сигурно е било доста интересно.
— Какво… Каквото всички, това и ние. Освен това там видяхме само това, което беше близо до пътя ни, а ние избягвахме да минаваме през най-разрушените райони… Нямахме никакво време за губене, затова много бързахме, за два дена навъртяхме осемстотин километра из зоните. Бяха ни пратили там с бойна задача, а не на екскурзия…
— И изпълнихте ли си бойната задача?
— Донякъде. Колкото позволяваха обстоятелствата…
Том млъкна и се загледа през стъклото. Автобусът бавно се катереше по планинското шосе нагоре към върха, където отвреме-навреме, при някои завои се мяркаше ослепително белият купол на обсерваторията „Рогъл“. Там, в сградите на обсерваторията, се разполагаше базата на учените, изследващи Бедствието и пораженията от него, и днес към тях щеше да се присъединят новите им колеги, спечелили последния конкурс на Института за изучаване на Зоните.