— Ти с какво ще се занимаваш горе? — попита той Тина, колкото да поддържа разговора.
— С мутантите.
— Ааа… — по лицето на Том се изписа интерес. — Значи с мравките, така ли?
— И с мравките — без ентусиазъм отговори Тина.
— Тях съм ги виждал на живо. Не бяха много близо, горе-долу колкото оттук до оная барака отсреща, но ги гледах с бинокъл. Още ли влачат цимент нагоре-надолу? И изобщо какво правят с този цимент?
— Строят мравуняци. Огромни мравуняци, и не само с цимент, но и с други неща — дървета, камъни, тухли… Е, не строят като нас, хората, не леят бетон, но все пак изглежда страховито. Чувала съм, че нападнали няколко изоставени села, разрушили къщите до основи и отнесли материала за мравуняците си. Всъщност това и ти трябва да го знаеш, пишеха го по вестниците.
— Писали са, но кой да им вярва… Горе хващали ли са такава мравка? За музеен експонат.
Тина вдигна рамене.
— Искат, но не могат. Мравките винаги се движат в колони и се нахвърлят срещу всичко живо пред себе си. Те са хищни, ако убиеш една от тях, останалите ще те разкъсат. Никой не е издебвал самотна мравка, да я застреля и да я изнесе до базата… А ако някоя умре или осакатее, останалите от колоната я отнасят със себе си. Именно затова за тяхната анатомия не знаем абсолютно нищо.
— Странно. Сякаш са получили инструкция да не попадат по никакъв начин в ръцете на хората… Като извънземни: слезли от летящата чиния, тръгнали да изследват Земята, но имат изрична заповед да не контактуват с местните жители, за да не разберат кои са и от къде са.
— И ти си един фантаст… — Тина се отпусна на седалката. Очевидно темата не я вълнуваше повече. Напоследък с Том се случваше все така: ако той се интересува от нещо, събеседникът му не се интересува, и обратното. Очевидно настоящият случай беше точно такъв, Том реши да не се напряга да измисля нова тема за разговор и млъкна.
Не беше лесна работа да се попадне в Института за Зоните. От Бедствието насам всички млади учени и завършващи студенти, избрали научната работа вместо бизнес кариерата, се стремяха да намерят място в програмата на Института, и затова конкуренцията беше жестока. Там попадаха само най-добрите и най-способните, местата бяха малко, проблемите — сложни, и нямаше как иначе — изследваха се най-загадъчните явления и феномени, наблюдавани досега на земята. Том сам не знаеше как попадна в бройките на Института. Наистина той беше способен студент, но далеч не пълен отличник, каквито имаше достатъчно в неговия факултет и които също се състезаваха за единственото свободно място за компютърен специалист. От няколко месеца в Института работеше Бен и Том дори беше склонен да мисли, че именно с негово ходатайство е попаднал в групата. Самата група беше от трийсетина души с най-различни специалности — химици, физици, биолози, геолози — и от тях той познаваше, и то съвсем бегло, само Тина. Някои от тях щяха да прекарат в базата само по две-три седмици за практически изследвания, а други щяха да останат на върха няколко месеца — в зависимост от характера на задачите си…
Най-накрая автобусът изкатери наклона до билото и спря пред портала на базата. От будката излезе дежурният сержант, качи се в автобуса и много внимателно провери документите на цялата група. После си побъбри нещо с шофьора, слезе на пътя и отвори широката метална врата с опъната на нея бодлива тел. Бодлива тел имаше и по цялата ограда на базата.
Автобусът бавно мина през вратата и спря точно пред главната сграда. Том беше поразен от нейния отличен външен вид — той напомняше по-скоро на хотел с четири звездички, отколкото на научен институт… Не приличаше на старите сгради на университета с олющената мазилка и неприлични надписи с боя по стените. Нито пък на сравнително новия, но затова пък много лошо поддържан корпус на Института в столицата, с купищата боклуци в буренясалата ливада около него и глутницата бездомни кучета, налягали на слънце пред входа… Тук тревните площи бяха старателно окосени, бордюрите — боядисани на жълти и черни ивици, а по асфалтираните алеи не се виждаше нито една хартийка.
Шофьорът угаси двигателя и един по един пътниците започнаха за слизат.
— Том, би ли ми помогнал да сваля багажа си? — помоли Тина.