— А, щях да пропусна най-важното. Ето тук — и Бен посочи мястото зад пожарогасителя в ъгъла на фоайето — е ключът за осветлението в коридора. Не се смейте, на мен ми трябваха два месеца, докато разбера това. А ходенето в тъмнината е абсолютно противопоказно с оглед на специфичните завои на коридора. Преди време един колега така счупи ръката си… Изобщо, разхождането по коридора в нетрезво състояние без придружител не се препоръчва, последиците могат да бъдат страшни.
— Бен, мога ли да те попитам нещо от името на всички? — обади се Том. — Къде тук има телевизор, защото вечерта се играе финалният мач за купата и е просто задължително да го гледаме.
— В някои стаи има телевизори, а някои от тези телевизори работят, така че след като се настаните, ще разберете къде може да гледате мача. А, ето и администраторът се появи… Сега ще видим в кои стаи ще ви напъха.
Настаниха Том в една стая заедно с двама физици-теоретици. Те се здрависаха с него, казаха си имената, но само след две минути той ги забрави напълно. Помисли си, че ако ги чуе няколко пъти в разговор с тях, ще ги запомни по-лесно, но двамата му съквартиранти кой знае защо избягваха да се наричат един друг по имена.
Стаята им беше твърде широка и много добре обзаведена, с дебел зелен мокет, ниска полирана масичка, широки кресла, хладилно барче и огромен цветен телевизор, който обаче нямаше звук. Щом разбраха това, физиците веднага извадиха отнякъде отвертки, за нула време разглобиха телевизора и за свое най-голямо учудване успяха да го поправят — просто повредата беше елементарна и нямаше изгорели детайли. След като свършиха с това, те дори не завинтиха обратно капака, а се разположиха в креслата и започнаха да говорят за квантова теория на полето и за голи гаджета. За тях очевидно нямаше съществена разлика между тези два предмета, и Том, който не разбираше и дума от квантовата теория, много бързо си изгради за нея твърде неприлична представа. Единият от физиците, небръснат и с рошава руса коса, обясняваше как трябвало да се постъпва при пренормиране на непренормируеми теории, докато другият разказваше за дипломната си работа. Тя цялата се базирала на умножаването на двете страни на основното уравнение с някакъв обратен оператор, който накрая се оказало, че не съществува… Том слушаше внимателно, кимаше с глава, на по-интересните места подхвърляше: „Така значи“ или „Аха“, когато физиците се чешеха по главите, и той се чешеше, когато се смееха, и той се смееше… Изобщо, получаваше се рядко забавен разговор, но към четири следобед физиците тръгнаха да се срещнат с шефа си. Том остана сам, после се сети за дисковете в чантата си, извади ги оттам, пъхна ги в найлонова торба и тръгна към компютърния център.
Там, сред натрупаните компютри и принтери, той завари само Бен. Той беше зает да отговаря на съобщения по електронната поща, затова Том седна на някакъв въртящ се стол и докато го чакаше да си свърши работата, се заозърта наоколо. Изглеждаше, че никой другаде по света не бе успял да създаде такъв пълен хаос, какъвто Бен и неговите колеги бяха заформили в залата. Навсякъде по стените бяха налепени листинги на програми, върху тях с различни по цвят маркери бяха надраскани обяснения и коментари — твърде често нецензурни. По пода се въргаляха моливи и огризки от ябълки, под едно от бюрата се показваше сак с празни бутилки от кока-кола и бира, а на облегалката на стола до него висяха чифт чорапи. Масите, върху които нямаше натрупана техника, бяха покрити с дебел две педи слой от книги, списания и ксероксни отпечатъци на статии, а стъклата на прозорците бяха толкова мръсни, че през тях трудно се различаваше навън слънце ли грее, или вали дъжд…
След около половин час Бен свърши с пощата и изненада Том с вестта, че шефът на центъра, доцент Иноу, вече осем месеца бил в чужбина и не смятал изобщо да се прибира. Том се опита да възрази — нали заповедта за назначаването му беше подписана от същия този Иноу. Бен обаче се изхили и каза, че който и да е извъртял подпис вместо Иноу, няма значение, но така или иначе отсъствието на последния водело до значително подобряване на работата в центъра и се носел слух, че отгоре са готови да му плащат командировъчни само и само да не се върне обратно… Другият колега на Бен от „старата гвардия“, някой си Тео Павлидис, бил на семинар на Хавайските острови, така че в момента най-старшият тук бил Марвин Мински.
Скоро след това се появи и самият Марвин Мински. Той беше млад, само няколко години по-възрастен от Том и Бен, нисък, дебел, с рядка тъмна коса, торбички под очите и едноседмична брада. Когато видя в ръцете на Том плика с дисковете, само попита: „Ти ли си новият колега?“ и без да дочака отговор, започна да му разяснява работата в центъра. През това време Бен, който разсеяно слушаше разговора, се зае да прави кафе.