Не беше лесна работа да се следи мисълта на Марвин. Той говореше много бързо, и тъй като изпускаше всичко, което смяташе за тривиално, а той като че ли смяташе за тривиално почти всичко, до съзнанието на Том достигаха само основните контури на мисълта му. На всичкото отгоре той почти безразборно прескачаше от тема на тема, а обхватът на работата се оказа удивително широк. Марвин поиска да види листинга на управляващите функции, с които Том, по препоръка на Бен, бе започнал да се занимава веднага след като получи „честитката“ от Института. Той се ориентира в него много добре, едва ли не по-добре от самия Том, и буквално за двайсетина минути подхвърли цял куп извънредно полезни и смислени предложения, като след всяко от тях вмъкваше: „Това, разбира се, е очевидно…“ През това време тримата изпиха по едно кафе, Бен попита да направи ли по още едно, но тогава Том му посочи часовника на стената, който показваше седем без петнайсет, и ги подкани да се стягат за мача. За негова изненада обаче и Бен, и Марвин не горяха от нетърпение да сядат пред телевизора. Самият Марвин, изглежда, скоро беше станал от сън и сега, когато му идваше настроението за работа, нямаше намерение да се отвлича от нея.
Така или иначе, тримата слязоха в стол-ресторанта и изядоха по една от прословутите пържоли. Наистина те бяха твърде големи, твърде вкусни и твърде евтини, и Том разбра защо депутатът Йорки се е изказал толкова ласкаво за тях… Когато свършиха с вечерята, Марвин и Бен тръгнаха обратно към компютърния център, а Том се затича по стълбите нагоре към стаята си и нахълта вътре точно когато прозвуча началният сигнал на съдията.
В стаята се бяха събрали почти всичките му спътници от автобуса, явно телевизорите в стаите им не работеха, и повечето от тях държаха току-що наченати кутии бира. Бяха се разположили навсякъде — по леглата, в креслата, направо на мокета… На леглото на Том се беше събрала агитка на „Олимпик“, а на леглото на един от физиците — на „Ибара“, и двете агитки си разменяха реплики от рода на „От вас по-слаб отбор няма“ и „След мача ще си поговорим“. Том, който беше запалянко на „шейховете“ от „Петролеум“ и на този мач се явяваше неутрален зрител, едвам успя да си извоюва добро място пред телевизора, в първия ред седящи на земята, и веднага заби поглед в екрана.
Мачът се оказа страшно слаб и скучен. Играчите не можеха да си подадат по три точни паса един след друг, ритаха топката безразборно, но повече се ритаха взаимно и се дърпаха за фланелките. Затова много скоро колегите на Том пред телевизора захванаха всевъзможни странични разговори, най-вече около това кой футболист за кой клуб ще играе през следващия сезон. Напоследък играчи, които се задържаха в един отбор повече от две-три години, бяха рядкост, и темата за трансферите засенчваше дори интригата около шампионската титла. Като се имаше предвид, че футболът в последните години се бе превърнал едва ли не в единствена национална религия, ставаше ясно защо най-тлъстите заглавия във вестниците оповестяваха именно футболните трансфери. Повечето такива заглавия обаче нямаха нищо общо с истината — един ден Том си бе купил вестник само заради заглавието „Даниел Хост подписва с Петролеум“, а в текста под същото това заглавие подробно се обясняваше как и защо Даниел Хост не е подписал с Петролеум…
— Стига с тоя футбол, бе — обади се приятен женски глас някъде зад гърба на Том, — не можете ли да говорите за нещо по-интересно?
— Можем да говорим за жени — каза русият физик, съквартирант на Том. — През почивката между полувремената ще говорим само за жени, обещавам.
Феновете на „Ибара“ подхванаха въпроса дали мачовете или жените са за предпочитане, но не стигнаха до разбирателство и накрая решиха, че и едните, и другите не са лоши, но нямат нищо общо.
Тук Том реши да се намеси в разговора.
— Защо да нямат? Имат — и мачовете, и жените се купуват и продават. Примери много…
От мъжката половина на компанията, а тя беше не половина, а по-скоро три четвърти, се чуха одобрителни възклицания.
— Не можа ли да измислиш нещо по-приятно? — отстрани се чу познат на Том глас. — Нещо като комплимент.
Той се обърна в посоката на гласа и видя Тина. Тя седеше в едно от креслата заедно с някаква своя русокоса колежка.
— Не ме бива много по комплиментите — каза той, — такъв съм си от малък. Е, може да се измисли нещо… Примерно — има оспорвани мачове и оспорвани жени, красиви мачове и красиви жени… По-рядко, но има и такива.