— Има и опорочени мачове — обади се съседът на Том.
— Да, вярно — Том се ухили, — при това се срещат доста по-начесто.
— Ти си патологичен случай — отвърна Тина, — защо се хващаш първо за грозните черти на нещата? Мачовете били продадени, опорочени, а не можеш да отлепиш поглед от терена. Жените и те били същите, а по пътя в автобуса разправяше само каква бездарност царяла в Института…
Том сви рамене.
— Не съм специалист по патология. Може би това ми е останало от нерадостното детство. Пък кога ли съм си имал работа с красиви черти…
— Ако сега Рууд беше тук, щеше веднага да ти извърти един психоанализ. Той е майстор, може да изкара на бял свят какво ли не от подсъзнанието ти, сам да се чудиш.
— Кой е този Рууд?
— Мой познат психоаналитик. Всъщност… ти трябва да си го виждал, на оня купон. Един такъв дебел, розовичък, като говори, сякаш грухти…
За „оня“ купон Том си спомняше винаги с неудоволствие.
— А, да… Имаше един такъв, по едно време го взеха за мезе със съня за трикракото пиле. Дебел и дрънкаше глупости.
— Между другото, той успя да разтълкува този сън — каза Тина. — Дори по няколко начина, но всичките му изводи ги забравих. Иначе той можеше да дойде тук, но не издържа конкурса.
— Че какво ще прави психоаналитик в Института за Бедствието? Освен да изследва маниите на персонала… Свободното асоцииране на квантовата теория на полето с голите гаджета.
— Ако искаш да знаеш, психоаналитици в Института има. Не знам с какво се занимават, но има цели двама…
— Е, кучета го яли тоя Рууд — каза Том и обърна поглед към телевизора, където играчите се бутаха и дърпаха, скупчени около центъра на терена, а съдията раздаваше жълти картони.
Зад него русият физик и някакво момиче още спореха по темата „жени срещу мачове“.
— Добре де, не мога да говоря просто така — боботеше русият. — Застани ей там до телевизора за сравнение, и всичко ще стане ясно…
Момичето, леко замаяно и амбицирано от алкохола, стана, по пътя настъпи няколко от насядалите по пода и застана до телевизора с ръце на кръста. Беше нисичко, но много приятно, спортен тип, със сини шорти, шарена блузка, късо подстригана права коса и загоряла от слънцето кожа. За щастие на настъпените беше боса, без токчета.
— Какво пък — усмихна се русият, — не е лош мача… Досега, като нямаше база за сравнение, не мислех така, но сега…
От компанията се разнесе одобрителен смях. Момичето кипна, хубавото му лице почервеня, с два скока се озова до русия и се опита да му удари няколко шамара. Той обаче я хвана за китките и леко ги дръпна надолу, така че в крайна сметка момичето се оказа седнало на пода до него. Развеселен, Том се обърна назад, за да следи развоя на борбата. Момичето, с хванати ръце, беше опряло гръб в рамото на русия и въпреки лютото пламъче в черните и очи, не изглеждаше никак ядосана, а по-скоро обратното, явно това и доставяше удоволствие. Иска да му се свали, помисли си Том. Изведнъж обачи двете агитки се развикаха от леглата и той се вторачи обратно в телевизора, където съдията току-що беше дал дузпа в полза на „Олимпик“.
Тюхкайки се, че е изпуснал най-интересното, Том следеше повторението, на което се виждаше как топката се удря в ръката на защитник на „Ибара“. Играчите на потърпевшия отбор се бяха струпали около рефера, той размахваше ръце, а тълпата по трибуните пееше: „Съдия-ата, съдия-ата, съдията педераст…“ Двете агитки от леглата едва не се сбиха, едни казваха, че от „Олимпик“ са купили съдията, други твърдяха, че защитникът е играл умишлено с ръка и дори трябва да му се покаже червен картон, най-накрая обаче всички млъкнаха, защото играч на „Олимпик“ си нагласи топката и се засили, за да бие дузпата. Силният му шут обаче уцели напречния дирек, феновете на „Ибара“ полудяха от кеф, някой извика: „Видяхте ли бе леваци, и съдията не може да ви спаси“ и резултатът си остана нула на нула.
След още две-три минути дойде и краят на полувремето. Всички в стаята се размърдаха, някои излязоха на балкона да се поразтъпчат.
— Откъде взехте бирата? — попита Том съседите си. — Още едно полувреме толкова слаба игра няма да мога да изтрая без бира, нали така?
Проверката на държавната Комисия по Бедствието беше разстроила изцяло работния график на Института. Когато преди време във вестниците започнаха да пишат, че работещи тук учени продават ценна информация и знания за зоните на съмнителни лица и организации, държавната комисия счете за необходимо да притисне до стената Института и да му поиска сметка за всичките му реални и мними неблагополучия. От комисията се интересуваха защо въпреки многото погълнати средства за пет години няма почти никакъв напредък в изучаването на зоните. Учените не бяха успели да разрешат основния поставен пред тях въпрос — каква е същността на Бедствието и от какво е предизвикано. Затова не можеха да отговорят защо то се е случило точно на това място и време и може ли да се повтори пак някога или някъде другаде… Институтът тъпчеше на място, напоследък наблягаше най-вече на изследването на поразените участъци и на организмите-мутанти, но и в това направление срещаше крайно озадачаващи факти. Най-известният проблем беше, че в зоните широко се срещаха химически вещества и съединения, каквито нямаше никъде другаде и каквито никой не бе успял да синтезира изкуствено. Някои от тези вещества играеха важна роля в метаболизма на мутиралите растения, който беше принципно различен от обикновения. Пълна загадка бе и спектърът на светлината, излъчвана от въздушните фунии в нощта на Бедствието — за късмет на Института, тогава тя бе регистрирана от уредите на астрономите в обсерваторията. Всеки факт противоречеше с повечето хипотези за Бедствието, а всяка хипотеза обясняваше по правило само нищожна част от тези факти…