При това положение на учените не оставаше нищо друго, освен да искат нови и нови средства от комисията и да продължават изследванията си бавно, стъпка по стъпка, без да се надяват на изненадващо, глобално решение на загадките на Бедствието. Само че това никак не се хареса на самата комисия. В нея бяха решили, че щом за пет години Институтът не е постигнал нищо, вече е време да му се ореже бюджета, и с такава цел беше организирана комплексна проверка, която да реши кои негови направления ще се финансират и кои не. Проверката течеше вече цяла седмица, краят й не се виждаше, а всички отдели в Института се занимаваха само с това да докажат пред комисията колко полезна, неотложна и необходима работа вършат те и какви бездарници и мързеливци седят в останалите отдели. Тези междуособици отнемаха цялото време на учените. Никой от тях не можеше и да помисли за работа при положение, че не се знае ще гласуват ли пари за неговите проекти или не… От това компютърният център само печелеше, тъй като машините стояха без работа, а Марвин и Бен не се страхуваха от комисията, защото центърът се финансираше от международната програма.
Противно обаче на очакванията на Том, още на следващия ден върху главата му се стовари задача с неподозирани от него размери. Главен инициатор на това беше Марвин, който заяви, че ще прави експерименти с неформален компютър, управляващ обикновен процесор. На въпроса на Том дали тук имат неформален компютър Марвин отговори, че такъв, разбира се, нямат и скоро няма да имат, затова се налагало да го емулират на голямата паралелна машина.
Когато чу това, Том мислено прокле деня и часа, когато подаде молба за конкурса на Института. Наистина, възможностите на взаимно подчинени обикновен и неформален компютър бяха много интересни и все още не напълно изследвани, но да се емулира неформален компютър беше задача с твърде голяма за Том сложност. Той направо заяви на Марвин, че не разбира почти нищо от теорията на неформалните решения, в университета се е запознал само с основните понятия, но Марвин заяви, че с тази част на задачата ще се справи сам. От Том той искаше да реализира само интерфейса и управляващите функции откъм един обикновен персонален компютър IBM, и то във възможно най-кратък срок и без почивни дни. Това беше вече нещо по-изпълнимо, но все пак Том попита какъв е смисълът да се бърза толкова. В отговор Марвин каза, че като свърши проверката, всички ще се втурнат да наваксват изгубеното време, голямата машина ще я натоварят с всякакви задачи, а емулаторът е сложна програма и се нуждае от всичките нейни ресурси…
Така или иначе, очертаваше се ударен труд, и този ден Том прекара четиринайсет часа пред екрана, ако не се броят кратките паузи за обяд и вечеря. Тъй като не беше свикнал като Марвин и Бен на такива работни маратони, още на втория ден чувствуваше мозъка си като промит, а очите му леко сълзяха, но не искаше да се предава и продължи да работи. В устата си чувствуваше гаден метален вкус и дори пържолите и кюфтетата в стол-ресторанта, в чест на които при нормални условия той би написал цяла ода, не му доставяха никакво удоволствие… Работата напредваше бързо, но Том се чувствуваше скапан, и продължи да се чувствува така чак до събота на обяд, когато стана свидетел на събитие, което му оправи настроението поне за една седмица напред.
По това време той сглобяваше модул, с който да тества готовите контролни функции. На съседния компютър Бен се бореше с интерфейсния стандарт. Тогава в коридора пред залата се чуха непознати на Том силни гласове и нечии тежки стъпки, вратата се отвори и вътре с цялото си величие влезе депутатът от парламентарното мнозинство и председател на Комисията по Бедствието Ал Йорки. На няколко крачки зад него подтичваше директорът на института, дребен човечец на име Самуел Пайперт, а отвън през процепа на вратата Том мярна огромния бодигард.