Ал Йорки беше депутат от свръхтежка категория и в буквалния, и в преносния смисъл. Тежеше сто двайсет и пет килограма при ръст от метър и седемдесет, но това не му пречеше да бъде една от най-влиятелните личности в държавната йерархия. Той прекоси наперено залата, като при всяка негова стъпка от паркета се вдигаше облаче прах, и втренчи немигащите си очи в зяпналия го Том.
— Значи, вие тука сте програмистите… Я ми кажете, с какво се занимавате сега?
Том започна да му обяснява задачата си горе-долу така, както Марвин му я обясняваше на него. Йорки се опита да напрегне мисълта си, по челото му се появиха лоени бръчки… Изведнъж лицето му се проясни.
— А, значи пишете вируси, така ли? Абе все се чудя, защо нашите програмисти пишат само вируси, а не вземат да направят нещо сериозно. Аз като отида някъде на конгрес в чужбина, всички, като разберат откъде идвам, ме питат: „А, оттам, дето правят компютърните вируси, така ли?“ Магарета сте вие, плачете за уволнение…
Изненадан, Том само вдигна рамене и беше готов да се предаде, но тогава Бен му се притече на помощ.
— Съвсем не, господин депутат… — Бен сякаш си спомни устава за военна служба. — Тук не пишем вируси. Вирусът е сложно нещо, не е за всяка уста лъжица. Особено по-оригиналните, които не могат лесно да се откриват, да напишеш такова нещо си е истинско изкуство. А вие недейте се плаши от вируси, вие имате депутатски имунитет…
Йорки не успя да схване шегата на Бен.
— Депутатски, ама миналата година компютрите в парламента се заразиха до един. Та значи вие двамата не сте вирусаджии?
— Не сме.
— Ама ако решите, можете да направите вирус?
Бен започна да обяснява на Йорки за прехващането на софтуерни прекъсвания, за недокументираните функции на операционната система и за технологията на „невидимите“ програми. Йорки го гледаше някак стреснато, после му махна с ръка да спре.
— Хайде, стига… Аз съм прост човек, депутат, не съм учил компютри. Я по-добре ми пуснете някоя игра, а? Много обичам електронни игри. Само че да е нещо по-просто, и да ми кажете с кои клавиши се движи и с кои се стреля…
Бен настани Йорки на дървения стол пред един от свободните компютри и му мусна играта „Муунбъгс“. Тя наистина беше проста, може би единствената игра, по-проста от самия Йорки — играеше се само с три клавиша: наляво, надясно и стрелба. Беше безнадеждно остаряла, Том я знаеше още отпреди десетина години, но беше зрелищна, динамична и имаше интересни звукови ефекти. Когато Том беше войник, всички сержанти и фелдфебели в щаба, които се учеха да работят с компютри, много обичаха тази игра, и не научиха нищо друго за компютрите освен това — С КОИ КЛАВИШИ СЕ ДВИЖИ И С КОИ СЕ СТРЕЛЯ.
Йорки като че ли виждаше „Муунбъгс“ за пръв път.
— Ей, ама те много бързо ме убиха! Не ми харесва тая игра.
— Вие се движете по-плавно — съветваше го Бен. — Хванете клавишите ей така… И стреляйте непрекъснато, така е по-добре.
— А, вярно… Ето, сега аз го убих, видя ли? Ще им хвана чалъма!
— Трябва да не им позволявате да ви отмъкват урановите контейнери. Те са тук долу, лентата ги дърпа един по един. Като ги издърпа всичките, ще ви даде бонус… А, ето го и комбатът. Ако го ударите сега, след бонуса ще имате и комбат раунд. Тогава вие трябва да го целите отдолу колкото можете повече пъти… Като стигнете дотам, ще ви стане ясно. И се пазете от кръстчетата, защото те са бомби.
— Да, да… Пайперт, бягайте да намерите Перейра и вземете от него финансовите му отчети! После ми ги донесете тук. Ясно ли е?
Пайперт направи поклон под ъгъл от около шейсет градуса спрямо вертикала и изчезна през вратата.
Том и Бен се върнаха към работата си, като отвреме-навреме поглеждаха към Йорки. В началото той се бореше с играта като свиня с тиква, но постепенно се отрака и след половин час громеше враговете с пълна пара.
— Умри! Ха така… Ето я, идва пълната каруца! Тюх, да се еба в простия селянин, не можах да я уцеля… Ама тоя защо стреля така нагъсто?
Том се обърна назад. Йорки беше дигнал крака на масата, държеше клавиатурата в скута си, а столът под него се опираше на земята само на задните си два крака.