— Е, нищо — потупа го по гърба Марвин, — ще го преживея някак, че не съм го видял… — Изведнъж изражението на лицето му застина. — Значи, казваш, гравитационната константа под стола била различна?
— Не, разбира се, това го казах само за сравнение… А ти защо се заинтересува толкова от нея?
Марвин го погледна някак смутено.
— А, просто така… Чудех се какво че стане, ако наистина я подложат на гласуване в парламента. Какво стана с функциите?
— Тъкмо щях да ги тествам, и стана случката. После дойде Пайперт и ни изгони, каза, че нарочно сме сложили Йорки върху счупен стол.
— Качвайте се обратно и кажете на Пайперт да върви по дяволите. А ти довърши тестовете, аз ще дойда след час-два… Марвин отново се замисли. — Значи гравитационната константа… — промълви той и изчезна набегом обратно в посоката, откоято беше дошъл.
Том се почеса по бузата.
— Какво му става на Марвин? — попита той Бен. — Защо се държи така странно?
— Нищо му няма, той винаги така се държи. Ако не се държеше така, просто нямаше да бъде Марвин…
Както винаги, и сега Том бе направил цял куп програмни грешки. Разбира се, той не очакваше, че всички функции ще тръгнат от първия път, но все пак се бе надявал бъговете да са по-малко на брой и по-лесно откриваеми. В резултат на това се наложи да трасира повечето функции и да се псува пред екрана чак до три и половина през нощта, когато си каза „Не може повече“ и отиде да спи, като остави за другия ден най-упоритите и трудни за фиксиране грешки. Все пак човек работи по-добре на свежа глава.
През нощта на няколко пъти му се явиха сънища. Том по принцип сънуваше много рядко, най-много десетина пъти в годината, а няколко сънища в една нощ за него бяха извънредно произшествие. Единственото утешително нещо беше, че всичките му сегашни сънища накрая завършваха с листингите, които дебъгваше, преди да си легне… На следващия ден се събуди чак на обед, очите го боляха, но още като се бръснеше в банята, изведнъж, просто така, се сети защо една от функциите му упорито забиваше. Грешката беше толкова глупава и очевадна, че Том просто измуча, напсува тъпия си акъл с най-цветистите изрази, за които се сети в момента, и с всичка сила фрасна главата си в стената. От удара мътилката в мозъка му сякаш се разкара, той се почувствува готов за работа, обядва надве-натри и се качи в компютърната зала.
Марвин не се беше появявал там. Том се зае с програмите си, за няколко часа изчисти всички грешки и ги приведе във вид, от който нямаше да се срамува. Когато свърши и с това, беше вечер, а от Марвин все още нямаше ни вест, ни кост. Бен също го търсеше под дърво и камък, за да вземе от него някакъв диск с изображения, които да прати по мрежата, но не го намери никъде. Тогава Том се видя без работа, сложи коментари в листингите си (разбира се, на английски, той изобщо не можеше да си представи да пише коментари към програма на родния си език) и си пусна някаква игра. Той виждаше тази игра за пръв път, увлече се и чак когато коремът му започна да се свива от глад, се сети, че беше изпуснал да вечеря. Погледна таймера, беше дванайсет и десет. Тогава отвори хладилника (Марвин и Бен бяха сложили хладилник в залата), извади оттам кутия с пастет и парче топено сирене, взе от Бен малко хляб и си направи сандвичи.
За самия Бен нощта беше истинското работно време. Тогава той се включваше в компютърни мрежи по целия свят и измъкваше оттам най-различни неща. Заради невероятния си усет да избира винаги най-добрите и най-полезните програми и пакети, всички в Института го ценяха много… В момента Бен беше погълнат от размяната на любезности с някакъв системен оператор оттатък, Том го погледа известно време и тръгна към стаята си.
Във фоайето пред входа на сградата той видя Тина. Тя тъкмо се вмъкваше през стъклената врата, носейки две бутилки с добре изглеждащи етикети и съдържание. Самата Тина също изглеждаше добре, и Том се запита дали това е етикетът или съдържанието и…
— А, Том, здравей! Ти защо не празнуваш с нас?
— Че вие какво празнувате?
— Не се прави на ударен, днес е пълнолунието. И изобщо защо не се виждаш никакъв? Останалите се събираме всяка вечер, май само ти се криеш някъде…
— Не се крия. Просто имам много работа. Пък и за пръв път изобщо чувам, че някои имат навик да празнуват пълнолунието.
— Че ти от Марс ли падаш?… Изобщо, вие програмистите празнувате ли нещо?
— Ами… — замисли се за момент Том, — последният път беше, когато едно приятелче си купи цветен принтер. А преди това — когато един намери паролата на централния компютър на полицията. Тогава падна голямо пиене, но след три дена него го арестуваха… Е, и рождени дни, именни, такива стандартни празници.