Тина погледна подозрително Бен. Бен, от своя страна, погледна също подозрително Тина.
— Дебел и със странен поглед? Тук всички са със странни погледи, няма един, който да изглежда нормално… Не, май други освен тези, които са сега тук, не са идвали.
— Защо го търсиш сега, посред нощ? — попита Том.
Преди да му отговори, Бен го дръпна настрани, чак до вратата.
— Търсят го от Управлението за сигурност — каза той тихо, така че да не го чуват останалите. — А той сякаш се е провалил вдън земя, от вчера никой не го е виждал. В стаята му го няма, не са го срещали нито в ресторанта, нито в бара, казаха ми, че са го мярнали в клуба да говори с някакви физици, но никой не помни точно с кои. А това с Управлението е сериозна работа… Какво да им кажа?
— Чакай малко, ще питам съквартирантите си, нали и те са физици, могат да знаят нещо.
Единият съквартирант на Том, русият, беше легнал в креслото и натискаше някакво момиче — май същото, което му се сваляше преди четири дена, по време на мача, но Том не беше много сигурен в това. Той го побутна по рамото и му описа проблема с Марвин, както и самия Марвин. Русият се замисли.
— Май че имаше нещо такова… Вчера шефът ми говореше с един подобен тип, но не съм сигурен дали е същия. Типът приказваше нещо за константата на фината структура, а шефът се усмихваше мило и се опитваше да се отърве от него. Само че, казах ти, не съм сигурен, сега съм доста пийнал, пък и… — той погледна обратно към момичето и го погали по бедрото. Бен махна с ръка и двамата с Том се заеха с другия съквартирант, който седеше на пода и си играеше с връзките на нечия чужда обувка. Той обаче беше толкова пиян, че не загря какво го питат, освен това сметна Бен за някакъв лаборант, започна да го нарича Никлаус и се опита да му даде пиене в чаша, голяма почти колкото леген. С общи усилия двамата успяха да го умиротворят и излязоха навън в коридора.
— Какво ще правиш сега? — попита Том.
— Ще измисля нещо… Пък може и да го открия до утре.
— Изобщо каква е тази история с Управлението за сигурност?
— Утре ще ти разкажа. Е, приятно пиене… — и Бен си тръгна обратно.
Том се върна на мястото си до масата. Завари Тина да пълни чашата му догоре.
— Какво се е случило с оня, как беше… Марвин? — попита тя.
— Нищо, сигурно се е загубил.
— Че той малък ли е? — вдигна чашата си Тина. — Хайде тогава наздраве.
— Стига вече, не обичам да се напивам.
— Няма да се напиваш, а само ще пийнеш. Аз много обичам да пийна и да говоря глупости. Само че трябва някой да ми прави компания, а когато съм пийнала, не обичам трезвените събеседници. Струва ми се, че ми се присмиват на глупостите, нали са трезвени, а аз не…
— Е, аз няма да ти се присмивам — Том усети как конякът започва да го хваща. — Когато човек си пийне, някак почва да си вярва на глупостите. Колкото и да са банални и съшити с бели конци, му се струват сериозни.
— Я ми кажи най-добре — Тина го хвана за лакътя, — ти защо дойде в Института?
— Как така защо? — не разбра Том. — Защото издържах конкурса, разбира се. Ако не го бях издържал, нямаше да съм тук.
— Не, не… Аз те питам защо изобщо пожела да работиш именно тук, а не някъде другаде? Защо си подаде документите за конкурса?
„Тая пък какво ме е заразпитвала?“ — помисли си Том. Същият въпрос му зададоха и преди години, когато кандидатстваше за работа в централата на Легиона. Тогава той се отърва със стандартните верноподанически клишета, поръсени с малки количества младежки ентусиазъм и сол на вкус. Сега просто не знаеше за какъв дявол Тина му задава този въпрос. Почувствува се леко паникьосан — също като на интервю за нова работа.
— Че къде другаде да отида? — започна той. — Може би в някой фирмен офис, да оформям делови писма и да уча шефа си да играе компютърни игри? Или в някоя корпорация, където да програмирам разни отвратителни бази от данни и шарени менюта? Че това е невъобразимо скучно. Ако не друго, тук се занимавам с далеч по-интересни неща… — при тези думи той си спомни за неформалния компютър на Марвин. — Вярно е, че работата е много по-сложна, но това е, защото не е тривиална, нито пък скучна.
— Все пак нямал ли си някакви планове? — продължаваше Тина. — Някакви цели?
— Планове и цели имат ония във фирмите и корпорациите. Там правят кариера, катерят се нагоре по стълбата, като не забравят да ритат по кокалчетата онези, които се катерят редом с тях. Катерят се нагоре, към по-големите заплати и по-тлъстия гювеч, борят се да станат първо началници на отдели, после директори на фирми, а в перспектива — и босове на икономически групировки… Всичкият този гювеч, цялата тази надпревара за него просто не ми е интересна, и затова не искам да се занимавам с нея! Не искам да се вра там, където не ми е мястото. Представяш ли си? Заобиколен от подли кариеристи, които си мислят за мен същото, което аз си мисля за тях… Това не е за мен. Освен това, как мога цял живот да се бъхтя за гювеча, като виждам, че най-вкусните мръвки бездруго отиват в чиниите на ония мафиоти по върховете! Едно време, при господин Президента, човек не можеше да разчита на богат живот, ако нямаше връзки. Сега, при господин Координатора — също! Само връзките са различни: преди — с Легиона, сега с мафията…