— Че какъв е този бог? — попита учудена Тина.
— Ами сигурно постоянно е зает да направлява брауновото движение. Това, да знаеш, не е лесна работа — хем да го направляваш, хем то да изглежда като истинско, ненаправлявано… Нашите политици, примерно, са големи майстори на това: хем ни управляват, хем всичко си тече, сякаш изобщо ги няма.
— Хмм… Интересен бог си е измислил твоят приятел. Изобщо, всички ли твои приятели смятат бога и религията за глупости, които им служат само за да изпробват върху тях остроумието си?
— Ами, ти не си слушала приказките им по тази тема, но… Всъщност, как позна?
— Нали слушах какви ги говореше Бен оная вечер, преди да го бият. Като гледам, и ти не мислиш много по-различно от него, с каквито се събереш, такъв ставаш… За такива важни неща като Бог човек трябва да има свое собствено мнение, а не да повтаря като папагал след невежата тълпа — Бог няма, и толкоз…
Том се намръщи. Никак не обичаше да спори на религиозни теми с вярващи, а Тина като че ли беше именно от тях. От собствен опит знаеше, че такива спорове никога не завършват дори и с частично съгласие на двете страни, и затова не виждаше в тях никакъв смисъл.
— Така ли? — каза разсеяно той. — Е, по този въпрос аз също имам собствено мнение. И моето СОБСТВЕНО мнение, резултат на работата на моя собствен мозък е, че Бог няма, и толкоз. В противовес на невежата тълпа, която пише по стените на къщите „Хора, има Бог!“… Хубаво мнение, а?
— Не бъди толкова категоричен — сряза го Тина. — Има много случаи на чудеса, които не могат да бъдат обяснени никак, освен с намесата на Божията сила…
— Ти писала ли си компютърна програма? — изведнъж се ентусиазира Том. — Не си, нали? Дори съвсем мъничка програма, от трийсетина реда… Знаеш ли какви идиотски грешки могат да се допуснат само в тези трийсет реда? Ти си мислиш, че програмата ще върши едно, а става съвсем друго. Гледаш я и мислиш, че си написала всичко вярно, и само свръхестествена сила може да я накара да зацикли или да забие, но става тъкмо така, ти вдигаш безпомощно ръце към небето, а в следващия момент изведнъж нещо проблясва в главата ти и виждаш каква велика глупост си свършила… Самият аз съм си блъскал главата над такива грешки десетки и стотици пъти, и имам чувството, че никога няма да престана да ги допускам, защото тяхното разнообразие е безкрайно. Е, как в такъв случай да вярвам в чудеса? Винаги си мисля, че всяко чудо е продукт на някаква грешка — грешка или на този, комуто се е явило чудото, или на онзи, който не е могъл да го обясни поради собствената си ограниченост. Щом на един нищо и никакъв компютър могат да се правят такива коварни и разнообразни грешки, какво остава за реалния свят, който е много по-сложен?
Тина напълни чашите още веднъж.
— Недей да спориш — каза тя. — Всеки човек поне веднъж през живота си е получавал знак от Бога. Независимо вярва ли в него или не… А на някои хора дори им се е явявал насън. Много често Бог се е явявал и на изпаднали в безсъзнание, примерно след катастрофа или при тежка болест…
— Е, добре, няма да споря.
— Не спориш, но и не вярваш. Страхуваш се от спора. Нали ако ти докажат, че Бог наистина съществува, ще рухне целият ти мироглед, цялото ти самочувствие… Ако искаш да знаеш, аз също съм го виждала насън. Бях малка, осем-девет годишна. Видях го облечен в бяло, в облак от светлина. И той ми говореше…
— И какво ти говореше?
— Това няма да ти кажа, защото ще ми се смееш.
— Няма да ти се смея, пиян съм.
— На тези думи ти и пиян ще им се присмееш, знам аз…
Том наистина много искаше да чуе тези думи, които би трябвало да имат такова въздействие върху него. Хрумна му, че те сигурно са някаква велика глупост, която просто не трябва да се пропуска, но не искаше да лази по нервите на Тина.
— Е, добре, смятай, че си ми казала и че аз съм ти се присмял — каза той с надеждата, че с това ще я провокира.
— А ти?
— Какво аз?
— Случвало ли ти се е да видиш някъде знак от Бога? Сигурна съм, че ти се е случвало, но не искаш да си признаеш. Така ли е?
Том се замисли.
— Е, честно казано, един-единствен път съм попадал в ситуация, в която се усъмних, че Бог наистина съществува. Само че обстоятелствата бяха такива, че никой, на когото съм разказвал тази история, не ми повярва… Затова и вече не я разказвам.
— На мен ще я разкажеш ли? Аз ще ти повярвам.
— А ти ще ми разкажеш ли какво ти е казал Бог, докато си го сънувала?
— Първо ти разкажи своята история, а после и аз моята.