— Е, добре… Това беше веднага след Бедствието, на втория ден. Аз вече ти говорих, че тогава ни изпратиха със заповед в зоните. Там спряхме край пътя за малко, оттам се виждаше един поразен участък. И тогава видях, че този участък е поразително еднакъв с… — тук Том спря за момент, за да улови реакцията на Тина — с картинката на една листовка, която бях виждал преди няколко месеца и която така и не научих кой я е печатал. Същата листовка, която ти беше дала на Бен преди ОНЯ купон, нали се сещаш? Там той я разглеждаше и те питаше нещо за нея… Та да се върнем обратно при Бедствието. Тогава лейтенантът Кемени, който беше с мен, снима въпросния пейзаж с надеждата, че някъде в Управлението ще се намери някой екземпляр от листовката, за да ги сравни и да види прав ли съм или не. Между другото той също не ми повярва… Само че след няколко дена прехвърлиха Кемени в разпореждане на някакъв отдел в центъра и аз така и не можах да видя снимката или пък да разбера дали наистина съм бил прав…
Том отново погледна Тина. Лицето й изразяваше едновременно и огромен интерес, и пълно неверие към думите му, а едната й ръка, за негово учудване, лежеше върху коляното му. Той понечи да я хване ръката й, но тя плавно я дръпна към себе си.
— Е, видя ли, че не е за вярване? — каза той.
— Да, не е… Но снимката?
— Тя остана у Кемени. Строго секретна.
— Ей че история… Сега кажи ми как да ти повярвам?
Том се почеса по главата.
— Ако искаш, мога да ти покажа мястото. Само на карта, разбира се… А ти сигурно нямаш карта.
Вместо отговор Тина стана и с несигурна стъпка тръгна към вратата.
— Ей, къде? — викна след нея Том.
— Нали искаш карта? Ей сега ще донеса една.
— Е, добре, давай. Всъщност… — изведнъж Том си спомни за огромните различия между картите на Западните области. А Тина сигурно разполагаше с най-неточната…
— Какво? — спря се Тина.
— Нищо.
Тина се върна след няколко минути. За огромно учудване на Том на картата, която донесе, бяха точно изобразени дори секретните преди Бедствието обекти, които тогава бяха на централно подчинение на Пакта.
— Откъде имаш тази карта? — попита той.
— Даде ми я Кристиян, моят шеф. Нали ние се занимаваме с разпространението на растенията мутанти…
Том заби пръст в картата. „Ето го град Хварин, това е река Дуда, нагоре по нея, търся ляв завой, отдолу да има котловина… проломът в планината отсреща…“ Накрая драсна с молив едва видимо кръстче.
— Би трябвало да е тук. Като погледнеш на юг, ще видиш изгорелия участък.
Тина сгъна картата.
— Е, все пак благодаря ти… И от теб научих нещо интересно. А сега още един път наздраве…
Том гаврътна остатъка от коняка в чашката си. Изведнъж почувствува страхотната умора, насъбрала се в него. Искаше да си легне да спи, но купонът нямаше никакво намерение да приключва. Всичките три легла в стаята бяха заети от седящи и лежащи хора, а точно на неговото съквартирантът му беше сграбчил момичето си в яка прегръдка и търкаше рошавата си глава в гърдите и… По едно време Том усети, че дреме седнал, с усилие се огледа наоколо и видя, че Тина е изчезнала някъде.
— Ей, ами тя щеше да ми разказва нещо — рече на себе си той. — Измъкна се. А можех и да се опитам да я сваля. Тя не е лошо момиче. Малко странна е, но иначе е доста хубава… Е, не е холивудска звезда, но нищо. Така или иначе я изпуснах…
Тогава Том стана, проби си път до вратата и тръгна към компютърната зала. Надяваше се Бен да е отишъл да спи в стаята си и диванът зад голямата машина да е свободен. Навън вече се зазоряваше. По алеята вкупом се връщаха астрономите — наблюдателната им нощ беше свършила.
Когато в три часа следобед ярката слънчева светлина от прозореца най-накрая успя да събуди Том, Марвин още го нямаше. Бен пишеше някаква програма, беше се оплел някъде в нея и ругаеше с цветисти изрази, като най-често споменаваше майката на Доналд Кнут… Том се помота около час, докато окончателно дойде на себе си от снощи. Чувствуваше главата си, сякаш е работил двайсет и четири часа без прекъсване пред монитор „Аналитик“ без предпазен екран. За щастие стомахът му беше в ред, явно конякът е бил наистина добър, тъй като обикновено алкохолът го удряше не в мозъка, както повечето хора, а именно в стомаха.
Когато му омръзна да се мотае без работа в залата на центъра, той се качи в стаята си. Там завари двамата физици, които тъкмо приключваха с разчистването на пораженията от купона. Стаята вече беше чиста, проветрена, без никакви фасове по мокета… Том им помогна да изтупат одеялата по стария армейски способ (те вдигаха истински облаци от прах и дим), след което тримата се изтегнаха на леглата си и започнаха лениво да разговарят.