Кемени пушеше, слушаше и мълчеше.
— Така значи… — измърмори той, след като Том свърши. — А не ти ли се е сторило, че тази Тина нарочно те разпитва за зоните? На мен ми направи впечатление, че според разказа ти именно тя те е завела на тоя купон и постоянно ти е доливала пиене в чашата. Според теб на какво може да се дължи такова внимание от нейна страна?
Том се замисли.
— Откровено казано, не знам. Аз много лошо се оправям с хората, а и с жените, никога не мога да разгадавам намеренията им… Сега, когато вие ме попитахте, ми се струва, че донякъде имате право. Тина знаеше, че аз съм бил в зоните веднага след Бедствието, за това съм виновен аз, че и го казах още първия ден ей така, от самохвалство… Само че това за пророческата листовка го изтърсих съвсем случайно. Спорихме нещо за Бога, аз бях пиян… А, в началото тя ме разпитваше защо съм дошъл на работа тук, в Института.
Кемени подсвирна.
— Виж я ти тази Тина, толкова млада и вече разпитва… А ти какво и отвърна?
— Ами горе-долу нищо. Просто отговарях уклончиво…
Кемени загаси фаса си и извади нова цигара.
— Има и друго нещо — каза той. — Ти казваш, че картата, която ти е показала Тина, е била извънредно точна и на нея е имало нанесени и секретни обекти. Откъде Тина може да има такава карта?
— Тя каза, че я е взела от шефа си. Някой си Кристиян.
Кемени си записа нещо в бележника. Изведнъж Том се сети за един факт, който сякаш не беше взел предвид.
— Само че… Нали базата се охранява? Откъде Тина би могла да излезе, без да я забележат?
Като чу за охраната, Бен се усмихна скептично.
— Лично аз знам поне три дупки в мрежата на оградата — каза той. — И през трите са прокарани добре утъпкани пътеки. Така че и влизането, и излизането оттук не са никакъв проблем за вътрешните хора.
— При такъв началник на охраната се чудя как изобщо е останала някъде мрежа — изръмжа Кемени. — Когато го назначаваха, аз бях абсолютно против, само че той беше близък с щаба на вътрешните войски и успя да се уреди…
Изведнъж Бен, който се беше облегнал на прозореца, възкликна:
— Ето го!
— Кой? — Кемени се обърна към него.
— Марвин, кой друг!
Том се хвърли към прозореца. Наистина, долу по алеята крачеше Марвин Мински в компанията на двама с бели престилки. Те вървяха плътно до него от двете му страни, сякаш са санитари от лудницата, които водят буен пациент… Бен понечи да отвори прозореца, за да го извика, но дръжката заяде и Марвин заедно със спътниците си хлътна във входа на сградата.
— Бързо бягай да го хванеш, преди да е изчезнал пак! — извика Кемени.
Бен се втурна навън през вратата, после по коридора и надолу по стълбите, Том се хвърли след него. Когато обаче се добраха запъхтени до фоайето, там вече нямаше никой. Околните коридори, както и заседателната зала, също бяха пусти… Само пред кабинета на директора се разхождаше бодигардът на депутата Йорки. Нито Том, нито Бен обаче имаха желанието да търсят Марвин при директора, още повече че самият Марвин никога не би влязъл доброволно в кабинета му.
След безславно търсене двамата се прибраха в залата си. Кемени не се зарадва особено на резултата от преследването на Марвин, но вече имаше план за действие.
— Ако до утре призори Тина не се появи, ще трябва да я търсим в зоната. Надявам се това да не се наложи, но все пак… В такъв случай Том ще дойде с мен.
Настъпи кратка тишина, нарушена от недоволния Бен.
— Преди пет години вместо мен взехте Том в зоните — негодуваше той, — сега пак него. Два шанса имах да видя с очите си как е там, и двата пъти ме оставяте отвън. Не е честно.
Кемени обаче беше непреклонен.
— Ти имаш много по-важна работа тук — каза той. — На всичкото отгоре и това магаре Марвин Мински го няма…