Той вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер.
— Дежурният? Майор Кемени съм. Погрижете се за утре сутрин на площадката да ме чака готов хеликоптер… Да, да… При всички случаи… Край.
— Не забравяйте да вземете със себе си дървета и камъни — посъветва ги Бен. — В случай че ви се наложи да търсите Тина под дърво и камък…
Кемени не можа да се въздържи и го ритна по опашката.
Още на разсъмване от базата тръгнаха тримата спасители заедно със служебното куче. Песът водеше хората по следите на Тина. Тя наистина се бе измъкнала през една от дупките в оградата и бе поела по пътеката, която водеше към района, за който говореше Том… Пътеката се виеше по билото на един от страничните дялове на планината, беше широка и удобна, едно време по нея минаваха много туристи, но сега беше обрасла с трева и тръни. На някои места ясно се виждаха следите, където Тина се беше промъквала през най-обраслите места. Спасителите бяха опитни планинари, вървяха много бързо и скоро около тях започнаха малко по малко да се появяват белезите на Бедствието. Мяркаха се опасни ивици от червен и виолетов мъх, широки поляни от синя трева, прелитаха странни насекоми, външно приличащи на водни кончета, но големи почти колкото гълъби… Спасителите бързаха, искаха да изминат колкото се може повече път, преди да започнат обедните горещини, защото тогава се активизираше биополето на червените скакалци и кучето нямаше да може да следва дирята. Старшият на групата носеше радиостанция и през час-два се обаждаше в базата, където Том, Кемени и биологът Кристиян стояха на площадката до хеликоптера и изнервени чакаха моментът за тръгване. Притеснен до крайност, Кристиян постоянно обясняваше, че не е давал на Тина никаква карта и че няма нищо общо с тази история. Кемени го разпитваше за особеностите на местната зона, за опасностите, които дебнеха наоколо — той се опитваше да разбере колко време едно момиче като Тина може да издържи там, ако има късмет и ако не върши глупости… Оказа се, че наоколо няма много опасни участъци, но оставаха отровните растения и животните-мутанти, които тук не бяха никак безобидни.
Към единайсет часа те най-накрая излетяха с машината. Спасителите бяха извървяли над тридесет километра и ги чакаха на една широка поляна на билото. Тук те починаха, хапнаха малко и обсъдиха с Кемени плана за по-нататъшното търсене. От тази поляна до фаталния пейзаж на Том оставаха още близо толкова километри през стръмните, хаотично нахвърляни баири. Слънцето обаче вече печеше силно и кучето започна нервно да скимти и да се търкаля в тревата, явно скакалците му действуваха. Все пак водачът му успя да го накара да посочи пътеката, по която Тина беше навлязла от поляната в гората. Тази пътека беше доста по-тясна и по-обрасла от предишната и следите на Тина се виждаха съвсем отчетливо. Докато двама от спасителите се промъкваха по следите, Кемени, Том и Кристиян се издигнаха с хеликоптера и наблюдаваха отвисоко района. Тук вече пораженията на Бедствието бяха по-големи: от въздуха на места се виждаха свлачища със застинала лава около тях, тук-там в зеленината на гората се открояваха обширни жълти петна, където не растеше нищо друго, освен мутирала папрат… Щом видя жълтата папрат, Кристиян се оживи и започна да обяснява, че папратта бавно убива околните дървета и постепенно завладява гората. Никой обаче нямаше желание да го слуша и той млъкна.
По едно време по радиото се обадиха спасителите. Те бяха открили парче от червен шушляков плат, закачен в трънака покрай пътеката. Това обнадежди Кемени, той нареди на пилота да следва пътеката и да кацне на първата срещната удобна поляна по нея. Машината намали височината и не след дълго пред очите на Том и останалите се показа широка открита площ. Преди обаче пилотът да насочи хеликоптера за кацане, Кристиян го дръпна за ръката и посочи нещо напред и надолу, всички насочиха погледи натам и видяха колоната на сините мравки.
Те вървяха една след друга и изобщо не реагираха на силния шум от хеликоптера. Кристиян обясни на учудения Кемени, че тези мравки изобщо нямат слух, а зрителното им поле е много тясно и насочено само напред. Краят на колоната не се виждаше, тя пресичаше ливадата открай докрай и изглеждаше, че тук спасителите няма да могат да минат по следата на Тина, без да разярат мравките, което беше доста опасно. Тогава Кемени им се обади по радиото, описа ситуацията и нареди да чакат на място, хеликоптерът се върна назад, качи двамата спасители и се върна обратно над колоната на мравките.
От височината на полета те се виждаха ясно като на длан. Този път те не мъкнеха на гърбовете си нищо и бронята им зловещо проблясваше на слънцето. Само една от тях влачеше нещо, приличащо на червен чувал. Пилотът спусна машината още по-ниско, само на десетина метра, уродливата трева около мравките се огъна от въздушната струя, но самите мравки не реагираха. И тогава всички видяха, че странният червен предмет на гърба на едната мравка не е чувал, а туристическа раница от шушляков плат. Мравката я беше захапала за алуминиевата рамка… Том беше абсолютно сигурен — тя беше същата като раницата на Тина! Изпълнен с най-лоши предчувствия, той съобщи това на Кемени. Като чу това, Кемени изруга и каза на пилота да кара натам, откъдето идват мравките.