— Все пак какво търсеше в компютрите на „Аеротроникс“?
— Не търсех нищо специално, просто се бях хванал на бас, че мога да пробия защитата. А вътре намерих предимно порнофилмчета. Да, съвсем сериозно… Половината от общото дисково пространство беше заето с порнография от всякакъв вид.
Прибрам го погледна недоверчиво.
— Не ме ли будалкаш?
— Така си мислеха и онези от „Аеротроникс“, когато ме разпитваха в полицията. Обаче решиха да направят следствен експеримент, аз им показах как свалям паролите и те видяха с очите си каква информация доблестните им служители са защитили със секретен код. Следователно, аз съм знаел какво има в системата им по-добре и от тях… Между другото, това за порното няма да го намериш в материалите по делото — от компанията решиха да не накърняват доброто си име с подобни жълти сензации. Твоят вестник обаче май си пада именно по жълтата страна на живота, така че сядай на машината и пиши, ще се получи чудесен материал за последната ви страница.
— Стига си говорил глупости — каза Прибрам. — Видя се, че от теб ще имам полза колкото и от лисицата на нивата. По-добре мисли как да отървеш присъдата. Във съда не потупват по рамото, както е казал поетът.
— Какъв съд? — Бен направи изненадана физиономия. — При днешното ни законодателство не могат да ме осъдят по никакъв начин. Ние нямаме свестни закони нито за защита на информацията, нито за интелектуална собственост. И слава богу… А, виж кой излиза оттам!
Бен посочи с ръка входа на Бастилията. По стъпалата тежко-тежко слизаше депутатът Йорки, обкръжен от цяла тълпа журналисти с протегнати към него диктофони.
— Ей, замалко да изпусна човека… — извика Прибрам и се затича с все сила към Йорки, без да се сбогува.
Улицата, по която Бен поведе приятелите си, след като слязоха от трамвая, се казваше „Марвин Мински“. Като видя името си върху табелките, Марвин загуби дар слово и успя да каже само „Я!“
— Не се пули — каза му Бен, — улицата е кръстена на теб. В чест на епохалното ти откритие кметът на града реши да нарече с твоето име улицата с най-много дупки на единица дължина. Беше ти пратил и телеграма за деня и часа на тържеството…
— Как успя да я преименуваш? — попита Том. Беше му ясно, че идеята е била на Бен.
— Не беше трудно. Трябваше ми само една раздрънкана кола, тесла, две кутии боя и два комплекта работни дрехи. Двама човека обличат дрехите, вземат теслата и свалят всички табели. Улицата не е дълга, табелите са само осем… Когато хората от квартала видят двама в работни дрехи да свалят табелите и да ги товарят в колата, ще си помислят, че започва поредната кампания за преименуване на улици и площади и изобщо няма да се усъмнят, че не сте пратени от общината, а сте, така да се каже, частни лица. Когато с Барон Шаро разчегъртахме едната табела от края, отдолу се показаха един след друг пет слоя боя. Ако приемем, че табелата е поставена за пръв път преди трийсет години, се получава, че веднъж на всеки шест години улицата е била преименувана. Интересно откритие, а? Е, след това се изрязва шаблон от картон и се слага още един слой боя с името на великия Марвин Мински върху него…
Бен стигна до една къща с олющена жълтеникава фасада и натисна ръждясалата брава. Вратата се отвори със скърцане, дървените стълби към тавана също скърцаха при всяка стъпка по тях. А горе, на върха на тази скърцаща конструкция, се намираше таванската квартира на Барон Шаро.
Тя изглеждаше отчайващо зле. Стая три на три метра, с нисък скосен таван, до едната стена беше долепено изтърбушено легло, чаршафите върху него бяха смачкани на топка и върху тях бяха нахвърляни на купчина най-различни дрехи. Единствените мебели освен леглото бяха стар шкаф, пълен с неизвестно какво, два стола и дървена маса. На нея, заобиколен от мръсни чаши, огризки от хляб и отворени консерви с мухлясали остатъци в тях, стоеше компютърът на Барона, марка „Компак“. Той също не представляваше приятна гледка — мръсен, с белези от гасене на фасове върху белезникавата пластмаса, екранът беше покрит с дебел слой прах, а клавиатурата сякаш беше редовно поливана с кафе.