— Тина, приятно ми е.
— Е, щом ти е приятно… Та знаеш ли кой прави тези хартийки?
— Ами… — Тина или знаеше, но не искаше да отговори, или искаше да отговори, но не знаеше какво. — Аз всъщност само ги разпространявам. Членувам в един, ъ-ъ-ъ… клуб за самообразование.
— И с какво се занимавате в този клуб за… как беше там?
— Изучават разписанието на тези, които идват — обади се дебелият от дивана. Беше целият червен, явно беше изпил повече, отколкото трябва. — И правят план-график за онези, които не искат да си отиват…
Марта и Том прихнаха да се смеят. Тина само премига, а Бен се ухили до ушите.
— Значи не знаеш… Жалко. А картинката е страхотна. Ако истинският апокалипсис изглежда така, ще си купя билет за първия ред зрители, такова нещо не бива да се пропусне…
— Вместо да се занимаваш с картинката, по-добре да беше прочел какво пише на другата страна — обади се Тина.
— Че какво може да пише? Ако има по-малко от петнайсет цитата от Библията, ще си скъсам копчетата на панталона. Марта, не вярваш ли? Ето, гледай…
Оказа се обаче, че цитатът е само един, и то веднага след заглавието. Изобщо, текстът приличаше не толкова на християнска проповед, колкото на научна фантастика. Бяха описани признаците на наближаващия апокалипсис, като най-голямо внимание се отделяше на летящите чинии, транспютърните модели на някой си Херц, предсказанията на ясновидците и медиумите и самата поява на ясновидци и медиуми. Беше написан в ярък, нападателен стил, сякаш авторът бе решил да не се съобразява с никакви други мнения по въпроса.
— Копчетата, копчетата — обади се Марта.
— Те са метални, с капси — каза Бен. — Всъщност, ако имаш желание, опитай…
Марта се престори, че се хвърля към дюкяна на Бен. Отстрани се чуха гласове: „Може ли аз, може ли аз“. А самият Бен се обърна към Том и започна да му разказва някаква история, но я разказваше така, че всички наоколо да я слушат.
— Преди месец-два също бях в командировка, и тогава също ми нявряха в ръцете една подобна листовка. Тя не беше толкова шарена като тази, но текстът беше доста по-поучителен. Разказваше се как душата на някой си бизнесмен попаднала при свети Петър и се заинтересувала накъде ще я разпределят — в рая или в ада. Светията отговорил така: за да попаднеш в рая, трябва приживе да си събрал 6000 точки. И тогава аз се плеснах по челото и си казах: добре, човек трябва да изкара 6000 точки, НО НА КОЯ КОМПЮТЪРНА ИГРА, дявол да го вземе? На „Лоудрънър“ сигурно не е. Не е и на „Марио“, „Попкорн“, „Муунбъгс“, на тях обикновено се изкарват десетки и стотици хиляди. Ако свети Петър разбере, че изкарвам на „Попкорн“ само шест хиляди, по-скоро ще ми откъсне ташаците, отколкото да ме пусне в рая… Единствената игра, на която изкарването на 6000 точки изглежда голямо постижение, е „Пентис“. Оттогава седнах да играя само пентис и вече изкарвам четири хиляди осемстотин и нещо. Ако си подобрявам резултата с тези темпове, след още две-три седмици ще получа виза за рая… Какво ще кажеш, а?
— На пентис едно време изкарвах седем хиляди и триста — каза развеселен Том. — Иначе не съм виждал някой освен мен да е събирал повече от пет хиляди.
— Че ти си готов праведник! — Бен театрално разпери ръце. — С това постижение трябва да се надяваш на ореол втора степен върху червен фон. И вече никакви грехове не са страшни за теб — можеш да устройваш оргии, да се друсаш с каквито си искаш наркотици, да правиш групов секс, административна кариера в Легиона и прочие, без да те е страх за мястото ти в рая. Но ти си роден талант в игрите, де да бях и аз като теб…
Марта и Том се хилеха.
— Богохулник — каза изведнъж Тина. Лицето й поруменя, от алкохола или от нещо друго — Том не знаеше.
— Че какво лошо има в това? Иначе не мога. Когато чуя около мен да се говори за бог или за светии, някак от само себе си ги вземам за мезе. Такова ми е подсъзнанието.
— Струва ми се, че с това подсъзнание няма свършиш добре.
— Преди двайсет години наистина нямаше да свърша добре. Тогава всеки, който пропусне неделната литургия в черквата, му лепвали петнайсет дена обществено полезен труд по бързата процедура. Само че сега времената са други, веднага щом властите решиха да оставят религията на мира, черквите се изпразниха…
— В казармите в Дал има нещо като черква — успя да се вклини в разговора Том. — Едно време, когато там се е разполагал конен полк, тази сграда е била конюшня. След войната махнали конния полк и го преобразували в свързочен, а конюшнята я направили на военна черква. По празниците там идвал свещеник да служи литургия. Сега в нея през в съботите и неделите прожектират видео, но в интерес на истината въртят адски небогоугодни касети — гледат предимно да има секс и бокс, както казваше един сержант от нашите…