— Добре — усмихна се Марвин. — Поздрави Тина от мен, нищо че не ме познава. И утре се прибирай в базата, защото ако Павлидис разбере, че те няма, ще побеснее. Знаеш го какъв е. Така че лека нощ…
Марвин вдигна ръка са довиждане и почти веднага се изгуби в тълпата. Том остана известно време неподвижен, вперил очи в таблото с разписанието на влаковете, после пъхна ръце в джобовете си и закрачи към станцията на метрото. В главата му, пълна с объркани мисли, още не бяха заглъхнали думите на Марвин: „…чувствуваме по кой от многобройните пътища да поемем, за да стигнем до най-важната цел“.
София, юли — септември 1995