Той се изсмя.
— Не ме е страх от ада, а и ти не си толкова силна, че да ми попречиш да взема това, което искам.
И той я притисна към леглото със силата на едрото си тяло.
Ванора оголи зъби.
— Само да си ме докоснал, преди да съм те пожелала, и кълна се, ще съжаляваш до края на живота си. Знаеш, че не съм някоя слабосилна девица и съм напълно способна да се защитя. Познаваш силата ми, Дафид. Знаеш, че имам здрави ръце. Само да ме вземеш против волята ми, кълна се, че ще те лиша от мъжествеността ти.
Свирепостта на думите й и решителността в тях накараха Дафид да замре на място.
— Не ме е страх от тебе, Ванора.
Тя сподави една усмивка. Нерешителността в гласа му опровергаваше думите му.
— Страхуваш се от мене. Уважавай положението ми на омъжена жена и ще се разбираме, докато реша да остана в Драймиър.
— Не си в положение да вземаш решения — отвърна Дафид. — Ще останеш тук, докато не убия Лъвското сърце. Щом той умре, ще се оженим и ще живеем до края на дните си в Крагдън. Мога да чакам. Възнаграждението ще бъде още по-сладко, когато дойдеш доброволно при мене.
— Лъвското сърце няма да дойде, а Крагдън е непревземаем.
— Има таен вход.
— Вече е трайно запечатан.
Дафид вдигна рамене.
— Няма значение. Ако Лъвското сърце се направи на страхливец и не дойде, ще обкръжим кулата и ще чакаме, докато гладът го изкара навън. Щом излезе оттам, е мъртъв.
Ванора му обърна гръб, не можейки да отрече думите му. Броят на хората на Дафид със сигурност беше много по-голям; ако Лъвското сърце излезеше от Крагдън и се опиташе да нападне Драймиър, щеше да бъде победен.
— Вземи — каза Дафид, подхвърляйки й дрехата, която беше донесъл. — Облечи се. Бронята ти ме оскърбява. Няма да позволя да я носиш в Драймиър.
Ванора обърна глава и се вгледа в грубата дреха.
— Предпочитам бронята си.
— Слугинската дреха беше всичко, което успях да намеря. Ще трябва да се задоволиш с нея, докато получиш достъп до дрехите си. Няма да чакаш много, Ванора, заклевам се. Слез в залата, когато се облечеш, и ще закусим заедно.
— Ще чуя първо литургията.
— Няма свещеник в Драймиър, откакто баща ми почина преди много години. Имението ми е бедно в сравнение с размера и богатството на твоите земи. Няма село, само няколко крепостни, които живеят в кулата. Най-близкият свещеник е отец Кадък, а той е в Крагдън, на половин ден път.
— Въпреки това, ще отида в параклиса да се помоля, преди да закуся — настоя Ванора.
Дафид се намръщи.
— Много добре, но не се бави прекалено много.
Ванора намери параклиса в окаяно състояние, както всичко в Драймиър. Дафид беше небрежен земевладелец. Тя си спомни как беше идвала тук с баща си, когато беше дете, и как си играеше в добре поддържаната градина зад кулата, докато баща й и Дафид разговаряха. Дафид рядко си идваше у дома, защото тогава беше даден за възпитание у друго благородническо семейство. Но след като баща му почина, синът остави кулата да се руши.
Ванора коленичи преди олтара, спомняйки си за онези дни, когато бродеше из Драймиър с детска свобода и невинност. Беше прекарала много приятни часове, изследвайки малката кула. Усмихна се, като си спомни как си представяше, че е девица в беда и очаква да бъде спасена от смел рицар, който ще рискува всичко за нея. Странно, помисли тя, но рицарят никога нямаше лицето на Дафид.
Един ден беше открила малка задна врата, обрасла с бурени, и се беше опитала да я отвори, но детската й сила не беше успяла да се справи.
Тя замря. Имаше задна врата! Беше я забравила. Този детски спомен беше дошъл неканен, когато беше започнала да си припомня. Тъй като Драймиър никога не беше обсаждан, Дафид не беше имал причина да използва вратата в последните години и още по-малко пък имаше основание да предположи, че тя ще си спомни за нея. Струваше си да се поразтърси, реши Ванора. След като отправи благодарствена молитва, тя излезе от параклиса и се присъедини към Дафид в залата.
Лъвското сърце чувстваше тягостната нерешителност да го притиска непоносимо. В сърцето му имаше едно наранено място, което не искаше да повярва, че Ванора го е предала с Дафид. Бяха минали три дни, откакто сър Джайлс и Диърдри се бяха върнали в Крагдън. Неговият темперамент през тези дни беше такъв, че никой не се осмеляваше да го пита какви са плановете му. Беше като животно с трън в лапата.
След вечерята отец Кадък намери смелост да се обърне към него.
— Милорд Лъвско сърце, може ли да поговорим насаме?
— Нямам настроение за разговори — изръмжа Лъвското сърце. — Не може ли да почака?