— Не, синко, не може.
Лъвското сърце изпусна нетърпелива въздишка.
— Много добре, отче, какво ви тревожи?
— Загрижен съм за Ванора, милорд. Не вярвам да е останала доброволно при Дафид.
— Нямате доказателство — измърмори Лъвското сърце. — Съобщението на съпругата ми беше съвсем ясно. Не иска да бъде спасявана. Защо да рискувам живота на хората си заради една жена, която не се интересува от мене?
— Нещо тук не е наред — предупреди го отец Кадък. — Тя обича вас.
Лъвското сърце изсумтя недоверчиво.
— Има много странен начин да го показва.
— Не ви обвинявам, че не се решавате да противопоставите вашите двадесет души срещу сто или повече.
— Мислите, ли че щях да се поколебая, ако смятах, че Ванора иска да я спася? Нямам доказателство, че Дафид я е принудил да отрече брака ни.
— Позволете ми да отида в Драймиър — каза отец Кадък. — Искам да науча истината и да ви я кажа.
— Не, няма да позволя. Отговарям за живота ви и няма да позволя да го изложите на риск.
— Какъв риск, милорд? Аз съм слабосилен старец, който желае само да посети жената, която му е като дъщеря. Ще отида сам, невъоръжен и в мир. Дафид няма да откаже да ме пусне вътре, нито пък ще ме задържи насила.
— Какво се надявате да постигнете?
— Истината, милорд. Може би ще намеря начин да разреша тази непоносима ситуация.
— Необходимо е чудо, отче.
Свещеникът вдигна очи към небето.
— Нима не знаете? Бог върши чудеса, синко.
Лъвското сърце знаеше, че бог действа по тайнствени начини, но беше сигурен, че трябва нещо повече от чудо, за да го превърне в мъж, когото някой би могъл да обича.
— Какво ще кажете, милорд? — настоя свещеникът. — Ще наредите ли на часовите си да ме спрат, ако се опитам да изляза?
— Направете каквото желаете, отче. Не съм ваш господар. Свободен сте да ходите където искате.
Лъвското сърце застана на парапета до Джайлс малко след часа на първата утринна, когато отец Кадък излезе от Крагдън, яхнал едно муле.
— Къде отива свещеникът? — запита Джайлс.
— В Драймиър. Внушил си е, че Ванора стои там не по своя воля. — Извърна се. — Как е Диърдри? Почти нямах случай да говоря с нея. Липсва ли й Англия?
— Тя е доста млада, за да й липсва семейството й, но аз се надявам да й дам собствено семейство някой ден.
— Виждам, че много държиш на съпругата си — пошегува се Лъвското сърце.
— Диърдри е мила и послушна, Лъвско сърце, казва, че ме обича. Как да не я обичам и аз?
— Как, наистина — отвърна Лъвското сърце, обръщайки глава, за да скрие огорчението си, защото знаеше, че любовта не съществува.
— Знам, че не искаш да говориш за Ванора с когото и да било, но няма да си помогнеш, ако държиш чувствата си за себе си. Вярвам, че държиш на нея повече, отколкото си склонен да си признаеш, и нейното отхвърляне ти причинява болка.
— Отхвърлянето от страна на Ванора е поредното в дългата редица отхвърляния, които съм познал през годините — каза Лъвското сърце.
— Не, това е различно, по-болезнено е. Обичаш я. Не отричай, Лъвско сърце, защото аз самият съм влюбен и виждам колко цениш съпругата си.
— Нямаш ли си някаква работа, Джайлс? — изфуча Лъвското сърце.
Джайлс го изгледа втренчено за един момент, после вдигна рамене и се отдалечи. Лъвското сърце върна вниманието си към свещеника, който сега беше само малка точка в далечината.
— Върви с бога — прошепна той.
Думите му отлетяха с вятъра.
Нощта наближаваше, когато отец Кадък, превит от умора и треперещ от студ, стигна Драймиър. Каза си името, когато часовият го попита, и зачака, молейки се безмълвно, дали ще го приемат или ще го отпратят.
Самият Дафид се появи при подвижната решетка след няколко минути.
— Какво правите тук, отче?
— Идвам с мир, синко. Сетих се, че в Драймиър няма свещеник и някои от вашите хора сигурно имат нужда да се изповядат и да получат опрощение.
— Ако сте дошли да отведете Ванора в Крагдън, не сте добре дошъл. Нещо повече, Ванора няма желание да се връща там.
— Аз съм само един старец, Дафид. Няма защо да се страхуваш от мене. Вдигни решетката. Измръзнал съм и имам нужда да си почина и да се подкрепя. След като си почина, ще изслушам изповедите. На сутринта ще отслужа литургия и ще си тръгна.
— Прав сте, отче — съгласи се Дафид. — Няма защо да се страхувам от вас. Много добре, можете да влезете и да се погрижите за онези, които имат нужда.
Ванора беше в градината зад кулата и нямаше представа, че свещеникът е пристигнал. Беше чакала, докато се стъмни, когато сенките и смътната светлина щяха да я прикрият, за да потърси задната врата, която си спомняше от детските си години. Беше успяла да се промъкне два пъти там, за да търси вратата, но не беше успяла да я открие. Стените бяха обрасли с плевели и бръшлян, което правеше търсенето извънредно трудно. Имаше възможност, разбира се, детските й спомени да са й изневерили, да е взела въображаемото за действителност.