След отпътуването на отец Кадък Дафид беше я заключил в стаята й. Тя стоя там, докато не я пусна точно преди заминаването им за Крагдън. Беше пожелала да облече бронята си, но Дафид беше забранил. Вместо това беше получила безцветно вълнено наметало, за да закрие грубата кафява туника, беше изведена на двора и качена на коня си.
Обкръжена от дрипавата армия на Дафид, Ванора нямаше друг избор, освен да се подчини, когато излязоха от Драймиър. Следяха я толкова отблизо, че не можеше да избяга, дори да беше поискала. Снегът беше отрупал наметалото й с бели прашинки, чувстваше стъпалата си като две парчета лед, но студът беше най-дребното от нейните притеснения. Отчаяно се молеше да стане чудо.
Въпреки горещите молитви Ванора знаеше, че Лъвското сърце ще направи точно това, което беше заповядал Дафид… и щеше да изгуби живота си. Тормозеше мозъка си, за да търси разрешение, да намери нещо, което да спаси Лъвското сърце и неговите хора, но не можа да измисли нищо. И отново се замоли да се случи чудо.
Тайнствена тишина виснеше над затрупаните от сняг стени на Крагдън, когато армията на Дафид наближи крепостта. Нищо не помръдваше, само леденият вятър вдигаше снежни вихрушки от земята и ги събираше в бели облаци. Ванора едва различаваше очертанията на кулите, докато се взираше във въртящите се снежни стълбове.
Дафид даде знак да спрат точно извън обсега на стрелците, разположени по крепостните стени. Ванора знаеше, че той не поема рискове, но предпазливостта му излезе необоснована. С нарастващ ужас тя видя Лъвското сърце да извежда малката си дружина под вдигнатата подвижна решетка. Не носеха нито броня, нито оръжие.
— Не! — извика тя, подкарвайки коня си през войниците на Дафид.
Щеше да стигне до Лъвското сърце, но Дафид изтръгна юздите от ръцете й, когато тя мина покрай него, и я спря.
Ако Лъвското сърце беше чул предупредителния й вик, не го послуша, повеждайки безстрашно хората си към очакващата го армия на Дафид. Обхваната от ужас, Ванора се разтрепери. Мъжът, когото обичаше, щеше да умре, а тя не можеше да направи нищо.
— Остави го, Дафид — замоли се Ванора. — Крагдън е твой. Това е достатъчно.
— Лъвското сърце не може да остане жив, ако трябва ние с тебе да се оженим — възрази Дафид. — Ако го пощадя, и двамата знаем, че ще се върне с армия.
— Мислиш ли, че Едуард няма да си отмъсти, щом научи за смъртта му?
— Това може да не стане много скоро. В Англия сега има гражданска война. Едуард не може да се върне в Уелс.
Вниманието на Ванора се насочи отново към Лъвското сърце. Неговите хора се подреждаха ветрилообразно зад него в широка дъга. Лъвското сърце спря на няколко конски дължини от Дафид, но достатъчно близо, за да бъде чут.
Погледна за миг към Ванора, после обърна очи към Дафид.
— Крагдън е твой, Дафид. Пусни Ванора.
— Глупак — изсмя се Дафид. — Но аз не съм глупав. Къде са останалите ти хора? Преброих само двадесет души.
— Уелските рицари от Крагдън те чакат вътре.
— Постъпили са умно да не се съюзяват с англичани. Но ти знаеш, че не мога да те оставя жив.
— Знам, че си човек без чест — отвърна Лъвското сърце.
— Не мога да позволя честта да застане на пътя на това, което искам — каза Дафид.
Вдигна ръка и стрелците незабавно излязоха напред, вдигнаха лъковете си и се приготвиха да изпратят стрелите си към невъоръжения англичанин.
— Преди да се срещнеш със Създателя, знай, че детето ти ще умре още когато поеме първия си дъх — каза Дафид. — Ще бъде взето от Ванора в момента на раждането и ще бъде удавено.
Вик на ужас се изтръгна от устните на Ванора.
— Ти си чудовище, Дафид! Бог ще те накаже.
Дафид само се засмя. Като че ли му доставяше огромно удоволствие да дразни Лъвското сърце. В този момент безумният поглед на Ванора падна върху камата на Дафид. Конят й беше много близо до неговия и никой не я видя как се навежда и измъква камата от ножницата. Дори Дафид не заподозря нищо, докато тя не сграбчи врата му в примката на свития си лакът и не опря острието на оръжието до вената на шията му.
Когато той се размърда, тя натисна оръжието към плътта му.
— Кучка! Курва! Какво правиш?
— Заповядай на стрелците си да се оттеглят и да свалят лъковете — изсъска Ванора.
— Ти си жена — изсмя се Дафид. — Няма да ме убиеш.
— Грешиш, Дафид. Ще убия когото и да било, за да защитя съпруга си и детето си. Знаеш, че съм силна. Ако не направиш каквото ти казвам, кълна се, че ще ти прережа гърлото.