— Точно тази сутрин. Сър Джайлс се погрижи за това.
— Благодаря, сър Брандън.
Тъй като Ванора вече нямаше интерес към Дафид, а само грижата да предотврати смъртта му, тя не направи повече усилия да го посети. Очевидно го държаха затворен, докато Едуард реши съдбата му.
Напрегнатите дни, които последваха, подложиха на крайно изпитание нервите на Ванора. Нямаше нищо, което да може да направи, за да избегне любенето с Лъвското сърце, дори да беше искала. За свое смущение тя не беше сигурна дали иска да го избегне. Всяка нощ нежният любовник се завръщаше, когато легнеше в леглото до нея. През деня тя се опитваше да измисли начини да избягва любенето с него, но когато нощта дойдеше, той преодоляваше възраженията й с изкусителните си целувки и горещи ласки.
Нямаше помощ за нея. Тя беше станала робиня на неговата страст и се дразнеше, че той така лесно я беше превърнал в нещо, в което се беше заклела никога да не се превърне. Всеки ден се молеше да дойде пратеник на Едуард със заповед Лъвското сърце да бъде преместен другаде, но чакаше напразно, защото вест така и не идваше.
Един следобеден Ванора отиде до селото с Меър, за да посети една жена, която всеки момент щеше да роди. Раждането беше трудно и Ванора реши да остане при жената, докато съпругът й се върне от полето. С напредването на деня тя изпрати Меър да се върне в кулата, за да донесе пелени за детето, и седна до спящата жена да чака завръщането на камериерката си. Тъкмо беше започнала да задрямва, когато хладен повей откъм отворената врата я облъхна и я събуди.
— Меър, ти ли си? — извика тихичко тя откъм мъничката спалня.
— Не, Ванора, аз съм.
Тя извърна рязко глава, щом чу гласа на Лъвското сърце.
— Какво правиш тук?
Жената в леглото се размърда, Ванора постави пръст на устните си и накара Лъвското сърце да излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.
— Меър ми каза къде да те намеря. Донесох пелени за бебето. Как е майката?
— Мисля, че ще се оправи, а детето е здраво. Не трябваше да се безпокоиш. Меър можеше да донесе необходимите неща.
— Смрачава се. Не трябва да излизаш навън сама. — Очите му потъмняха неодобрително. — Освен това, не съм ти дал позволение да напускаш кулата.
— Защо да имам нужда от позволение? Никога не ми е било необходимо досега. Това е моята земя. Никой няма да се осмели да ми навреди.
— Ти си моя съпруга. Ако има опасност за мене, значи има и за тебе. Мъж като Луелин не би се поколебал да те използва, за да ме принуди да направя каквото поиска. Знаеш ли какво ще стане в такъв случай?
— Да — отвърна Ванора. — Знам точно какво ще стане. Ти няма да обърнеш внимание на исканията му, защото не те е грижа за мене.
Ниско ръмжене се откъсна от гърдите на Лъвското сърце.
— Изкушаваш търпението ми, момиче. — Пристъпи към нея с очи, внезапно пламнали от желание. — Точно когато ми се противопоставяш, най-силно те желая. Когато големите ти виолетови очи ми се присмиват, искам да вдигна полите ти и да се заровя в тебе.
Признанието му я зашемети. Предизвикателството й би трябвало да го разгневи, не да го възбужда. Той стоеше толкова близо, че тя почти усещаше горещи вълни да се излъчват от тялото му. Почти вкусваше възбудата му. Какъв мъж беше той? Наистина ли никога не се уморяваше от съвкуплението?
Той я дръпна към себе си и устата му плени нейната така властно, че отговори на въпроса й по-силно от всякакви думи. Зацелува я така, че главата и започна да се замайва, и накара устните й да се разтворят, за да пъхне езика си между тях. Ванора подозираше, че би могъл да я вземе тук, на пода от утъпкана пръст, ако съпругът на Брета не се беше върнал.
Смутен, бедният човечец спря на прага и лицето му стана яркочервено. Заеквайки смаяно, той изрече:
— Простете, господарю, господарке, но ми казаха, че Брета е родила. Добре ли са съпругата ми и детето ми?
— Много добре са, Горди — каза Ванора, почти толкова засрамена, колкото и селянинът. — Имаш здраво момченце. Сър Лъвско сърце донесе пелени от замъка.
— Да, сега ще си тръгваме и ще те оставим да се запознаеш със сина си. Ела, Ванора.
— Съобщи на Меър, ако Брета има нужда от грижи — каза Ванора през рамо, докато Лъвското сърце я извеждаше от стаята.
— Благодаря милейди — извика Горди след нея.
— Колко често го правиш? — запита Лъвското сърце, докато я настаняваше на седлото.
— Кое?
— Да посещаваш селяните без охрана?
— Меър беше с мене.
— Не е достатъчно. Забранявам да излизаш от кулата, без някой от войниците ми да те придружава.
— Не можеш да ме тормозиш — възрази тя. — Правех каквото ми харесваше, преди да дойдеш, и ще продължа да го правя много след като си заминеш.